ПРЕДИСЛОВИЕ 

     Д-р Ева Войдилло-Ошатинска като че ли няма нужда от представяне. През последните години тя е помогнала успешно на много зависими и техните близки. Автор е на редица статии и няколко книги за зависимостите и свързаните с тях проблеми. Тези, които биха искали да научат нещо повече за нея, препращам към една от главите на тази книга – “АА в очите на психолога”, където авторката е оставила своята визитна картичка: “клиничен психолог с куп полски и чуждестранни удостоверения за завършени курсове и практики в областта на терапията на зависими и техните семейства”.

     Книгите на Ева се радват на изключителна популярност и са изключително полезни, както за терапевтите, така и за пациентите, които търсят нов път в живота.

     Първата, издадена през 1990 г. от Иститута по психиатрия и неврология и Фондация “Стефан Батори”, се нарича “Началото на пътя. Лекции на един психолог в изтрезвителното отделение”. Тя отразява опита в работата с общите ни пациенти в Центъра за терапия на зависимостите към Института по психиатрия и неврология във Варшава.

     Тази книга е преиздавана много пъти и се използва и днес от терапевтите, помагащи на алкохолици и наркомани в много центрове в Полша. Някои от книгите на Ева са преведени и служат като помагало за терапевти, пациенти и заинтересовани от проблематиката на зависимостите хора в Латвия, Литва, Украйна, Словакия, Русия, Грузия и България.

     “Да оздравеем от зависимостта” съдържа седем глави. По достъпен начин те ни помагат да разберем самия алкохолик както и същността на алкохолизма и някои други зависимости. Книгата описва основните принципи за оказване на помощ на зависимите.

     Първата глава - “Моделът Минесота” разкрива на читателя подхода за лечение на алкохолизма, възникнал в края на 40-те и началото на 50-те години на миналия век в една държавна болница в щата Минесота (САЩ), по инициатива на двама специалисти – психолог и психиатър. Първоначално моделът съчетавал опита на медици и на трезвеещи чрез общностите на Анонимните алкохолици зависими, осланял се на индивидуалния подход в лечението и активното участие на семейството на пациента в рамките на интензивна (7 дни в седмицата) стационарна 28-часова програма. Елементи на този модел са въведени в Полша в средата на 80-те години на ХХ в. в изтрезвителното отделение (понастоящем Център за терапия на зависимости) на Института по психиатрия и неврология във Варшава, като авторката е взимала активно участие в тази дейност. В момента повечето от центровете за рехабилитационно лечение използват опита и терапевтичните материали, разработени в центровете, опиращи се на този модел. За пример могат да послужат широко използваните от много заведения, т.нар. “ръководства за себепознаване”. Макар и с неохота трябва да кажем, че става дума за полска адаптация на оригиналните версии на английски на материалите, взети от тези центрове. За съжаление, все още се случва някои служители от областта на рехабилитационното лечение, а дори и абсолвенти на различни специализирани обучения, да не осъзнават, че като си служат с тези материали и прилагат в своята работа “модерни” терапевтични методи, те всъщност използват елементи от т. нар. Модел Минесота, базиращ се на философията на Анонимните алкохолици. Някои от тях са убедени, че тези методи са били измислени през последните години от наши полски специалисти. В резултат на това незнание понякога те се отнасят с пренебрежение към терапевтичните занятия за  запознаване със стъпките на АА и твърдят, че подобно поведение е “остарял” метод за терапия, а някои дори забраняват на своите пациенти да участват в сбирки на АА през целия период на протичане на терапевтичата програма (познавам хора, които поради тази причина са се отказали от лечението). Остава ни да се надяваме, че след прочитането на тази книга те ще променят своите възгледи, от което ще имат полза и техните пациенти.

     Втората глава – “Да искаш да помогнеш”, спомага за разбирането на отношението на алкохолика към неговата болест и нейното лечение и също така дава редица практически насоки за воденето на разговор с пациента и изработването на начална мотивация за лечение. Проследяването на отделните фази на промяната, настъпваща у пациента в процеса на здравеене, може да предпази терапевтите от допускането на много грешки. Авторката подчертава, че в началната фаза на мотивация не трябва да се стараем насила да спечелим пациента “на своя страна”, а да се постараем да спечелим неговото доверие; да избягваме конфронтиращите въпроси, както и такива, които водят до лъжа, защото те могат да “блокират” клиента. Накрая Войдило припомня основната истина, че “терапевтът трябва да се чувства съюзник на този човек, а не чакащ го да се препъне противник”.

     Трета и шеста глава разглеждат рецидивите от много гледни точки: поведенческа, психоаналитична, психологична и от гледна точка на АА. Тъй като през последните години в областта на “рецидивите” цари голяма бъркотия, си заслужава да се замислим коя ситуация трябва да наричаме “рецидив на болестта”, а коя – обикновено “завръщане към пиенето”. Според мен рецидив на болестта следва да наричаме ситуацията, в която научилият се да живее без помощта на алкохол и други психоактивни вещества алкохолик, след като е “решил” много житейски въпроси, претърпял е поне частична промяна на досегашното си отношение, възгледи, поведение, навици, взаимоотношения с други хора, както и начина на преживяване, възприемане, реагиране, мислене и т.н., започва да се връща към старите схеми на мислене и поведения отпреди периода, в който е започнал неговият процес на здравеене. Това може, но не трябва да води до прекъсване на въздържанието. Докато завръщането към пиенето е всяко прекъсване на ремисията от човек, който все още не е успял да промени себе си по начин, който би му позволил да започне друг, т.е. трезв живот. Не е важно дали тези промени са резултат от прилагането на програма за психотерапия на зависимостите или на Програмата на дванайсетте стъпки на АА. Много терапевти и много алкохолици смятат завръщането към пиенето за “рецидив на болестта” независимо от товадали се стига до него след много години или след няколко дни от края на последното пиене. Освен това думата “рецидив” е станала толкова “модерна”, че неопитните терапевти казват “пак си в рецидив” не само на пациента, който е спал лошо през последната нощ или се е скарал с жена си, но и на човек, който демонстрира клинични симптоми на депресия или има пристъпи на паника.

     Проблем на нашето здравеопазване си остава липсата на стационарни програми за хора, които са преминали през основната програма за психотерапия на зависимости, но процесът на тяхното здравеене не протича, така както ние бихме “искали”. Такива хора са или препращани към амбулаторно лечение в рамките на “програма за предотвратяване на рецидиви”, или записвани към основната програма и за втори (или пореден) път извършват същите задачи в рамките на подобна програма. Трябва да се надяваме, че за тези хора ще бъдат разработени краткотрайни (напр. двуседмични) стационарни терапевтични програми, които ще ги научат как да се справят с рецидивите и да предотвратяват тяхната поява.

    В главата “Алкохолна деструкция на психиката” авторката се опитва да обори стереотипа на мислене за зависимите от алкохол, според който на пиещите алкохолици се приписват утвърдени отрицателни черти, характерни за психопатната личност. Преди известно време професионалистите извадиха от употреба термина “психопатия”, но дълги години той се употребяваше за хора, които показват смущения на характера, волята и свръхчувствителност. Важно е да се отбележи, че “психопатията” се определя и като “етични отклонения”, “морална изостаналост” или “морално малоумие”. Ако такива смущения са се появявали на основата на ограничено увреждане на мозъка, те са били наричани “характеропатия”. И двете думи са навлезли в разговорния език и са приели отрицателен отенък. Все още се използват “по инерция” от някои специалисти, а не-специалистите ги използват, само за да оценят някого по негативен начин или да го обидят.

     Характерните за “психопатията” симптоми се приближават най-много до асоциалните смущения, описвани в обвързващата класификация на психичните и поведенчески смущения (МКБ-10), а характерните за “характеропатията” – до органическите смущения на личността.

     Предполагам, че авторката се е заела с тази тема, тъй като осъзнава, че стереотипното третиране на алкохолика може да затрудни неговото оздравяване и пълната му социална реинтеграция. Грешката в подхода към алкохолика много често се състои в това, че не се забелязва промяната, която настъпва у него след спиране на пиенето, и той продължава да бъде третиран както преди със залепения му етикет. Трябва да се знае, че не един от тези “психопати” (или “психодеградиращи алкохолици”), след като е престанал да пие и е подредил сферата на чувствата и други области от своя живот, започва да функционира по-добре от онези, които са поставили диагнозата. Лично аз познавам много такива хора.

     Главата “АА в очите на психолога” разисква феномена на ефикасността на общността на Анонимните алкохолици. Авторката подчертава, че всеки, който идва в общността, “е живо опровежение на отрицателните мнения за безнадеждността на алкохолизма”. Мога само да добавя, че познавам лично хиляди хора, които са успели да престанат да пият благодарение на Програмата на Дванадесетте стъпки.

     Като лекар – специалист психиатър и специалист по терапия на зависимостите с повече от 30-годишен стаж в работата с алкохолици, мога абсолютно отговорно да заявя, че Програмата на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици определя посоката и етапите на процеса на лична промяна. Протичането на този процес се доближава много до динамиката на процеса на психотерапия и подобно на нея, прави възможно премахването на симптомите на болестта чрез психологични средства и постигането на полезни промени в здравословното състояние и в поведението. Решаващ за привлекателността на Програмата на Дванадесетте стъпки е преди всичко фактът, че в нея успешно са съчетани няколко на пръв поглед противоположни елемента:

   - демократичен организационен модел с ритуално спазване на програмата;

   - приемане на безсилието със силно изискване за активна отговорност и ангажираност в процеса на промяна;

   - наблягане върху духовността с отхвърляне на религиозния догматизъм;

   - подчертаване на значението на исконните ценности (грижа за другите, общност, даване) и съвременна отвореност и приемане;

   - модел на болестта, който изключва излекуване, но същевременно гарантира възможност за овладяване на неизлечимата болест.

     Като се наблюдава историята на развитие на Общността на АА в САЩ, ясно се вижда, че наистина Общността, съгласно 10-та традиция, “не взема отношение по  проблемите извън Общността...” и все пак нейното влияние върху обществения живот се оказва съществено, защото:

   - благодарение на разпространението на идеята на АА – Американската медицинска асоциация призна на алкохолизма статута на болест;

   - при реализирането на терапевтични програми в повечето случаи се наемат алкохолици, трезвеещи с помощта на Общността на АА;

   - повечето от професионалните терапевтични програми използват Програмата на Дванадесетте стъпки, а на своите пациенти препоръчват участие в сбирките на АА и АН;

   - медицинските програми за обучаване на специалисти вземат под внимание познаването на Програмата на Дванадесетте стъпки;

   - задържаните за шофиране в нетрезво състояние получават съдебна препоръка за участие в сбирките на АА.

     В Полша Общността на Анонимните алкохолици дъщо е допринесла много за промяната на общественото отношение към алкохолизма и алкохолиците, както и за промяната на облика на рехабилитационното лечение. Както писах по-горе, повечето центрове за терапия на зависимости прилагат в своята работа, понякога несъзнателно, елементи от т.нар. Модел Минесота, който в подхода към алкохолизма и неговото лечение се опира на философията на АА. Много центрове за рехабилитационно лечение използват материали, които са адаптация на американски наръчници за работа по Стъпките на АА. От друга страна здравеещите въз основа на тази програма алкохолици, след като са преминали специализирано обучение, все по-често започват работа в центровете за рехабилитационно лечение като терапевти по зависимостите. Възникват и нови общности, които предлагат помощ при решаването на проблеми, опирайки се на Програмата на Дванадесетте стъпки.

    Идва ми на ум и още една дребна забележка. Тъй като, привеждайки дефиницията на зависимостта, авторката се е ограничила само до един симптом - “загубата на контрол върху количеството и честотата на употреба на дадено вещество” – читателят трябва да знае, че според Световната здравна организация тези симптоми са много повече. Симптомите, които се наблюдават при лица, зависими от други психоактивни вещества, много приличат на характерните за зависимостта от алкохол симптоми. Зависимост от алкохол може да се диагностицира, когато констатираме наличието на такива симптоми като: силна нужда (“глад”) или усещане за принуда да се пие алкохол; субективно убеждение за намалена възможност за контрол на поведенията, свързани с пиенето, т.е. трудности с въздържането от пиене, с контролирането на продължителността на пиене и с контролирането на количеството изпит алкохол; наличие на физиологични симптоми на абстинентния синдром, които се появяват при опитите за прекъсване или ограничаване на пиенето на алкохол, или приемане на вещества с подобно въздействие, с цел да се смекчат или избегнат абстинентните симптоми; поява на явлението „толерантност”, състоящо се от нуждата за приемане на все по-големи дози алкохол с цел постигането на ефекта, който преди е бил получаван с по-малко количество; прогресиращо занемаряване на други удоволствия или интереси в полза на намирането на алкохол, на пиенето и премахването на последиците от пиенето; употреба на алкохол въпреки вредните последствия (физически, психически и социални), за които се знае че са свързани с пиенето. Същите симптоми се срещат и при зависимите от други освен алкохол психоактивни вещества (като например някои лекарства или наркотици). Констатирането на наличието на три от изброените по-горе симптоми може да означава зависимост от алкохол или друго психоактивно вещество и би трябвало да склони потърпевшия към скорошен преглед при специалист.

     Главата “Да капитулираш, за да победиш” прави по-достъпни основните принципи на Програмата на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици и спомага за разбирането на отделните стъпки. Авторката обръща внимание на това, че началото на процеса на здравеене представлява капитулация и признаване на собственото безсилие спрямо алкохола, в резултат на което алкохоликът спира да се бори и благодарение на това печели в борбата със своята болест. Ева Войдилло обаче поставя условието, че приемането трябва да е “положително, а следователно да не предизвиква бунт или усещане за несправедливост. Тогава има надежда, че спирането на пиенето от здравеещия алкохолик ще е наистина трайно и непоклатимо”. Тя подчертава и старата истина, че човек не може да се излекува от алкохолизма, но може да оздравее. В заключение пише: “всички завръщания към пиенето произтичат от борбата да докажем своята сила спрямо алкохола” и това без съмнение е така. Трудно ми е обаче да се съглася, предвид моите по-ранни изводи, със следващото изречение, което казва, че точно тези завръщания, които са “знак за липса на приемане на безсилието спрямо алкохола” – “наричаме рецидиви на болестта”.

     Накрая бих искал да подканя към прочитането на тази книга не само лекари, психолози и терапевти, но и всички тези, които се сблъскват с проблемите на зависимостите, както в професионален, така и в личен план.

     Бохдан Т. Воронович