Глава II 

ДА ИСКАШ ДА ПОМОГНЕШ

(как да мотивираме за лечение?)

     При повечето смущения на психичното здраве ефективността на лечението често е незадоволителна, не защото липсват подходящи терапевтични методи или лекарства, а поради непоследователност в тяхното използване от пациентите. Близките на болните смятат, че това се дължи на липсата на желание, психолозите – на недостатъчната мотивация. Желанието по своята същност е доста преходно, често произтича от моментни и краткотрайни мотиви и затова събуждането му в повечето случаи е безполезно. Друго нещо е мотивацията. Наистина, тя също включва своегорода „желание”, но с оглед на втория съставен елемент – „собствения интерес” или „полза” и „изгода”, или удоволствието от напредъка – в сравнение с желанието мотивацията е по-трайна и се приема по-сериозно от болния. При мотивацията роля играе и още един важен елемент - готовността за действие, която при обикновеното „желание” не присъства задължително. Може да се каже, че мотивацията е желание за ангажиране, нещо от рода на „обвързващо желание” или своеобразно „самообвързване”.

     Алкохолиците, наркоманите, зависимите от деструктивно поведение принадлежат към трудната категория от незрели като личност хора, страдащи от отслабване на умението за зряло, „разумно” мислене. При тях това се проявява като разколебаване на реалната оценка на ситуацията или увреждане на способността за предвиждане на последствията от собственото поведение. Хората, които наблюдават такива зависими отстрани, често пъти не могат да проумеят защо някой упорито повтаря очевидно вредящи му поведения противно на здравия разум и логика.

     Несъответствието във възприемането на фактическото положение е основната причина за взаимното неразбирателство между зависимия, например алкохолика, и хората от неговото обкръжение, които виждат какво се случва и се опитват да му налеят в главата малко здрав разум. За съжаление разумът на болния не работи. Може дори да се каже, че при зависимостта най-болен е именно разумът.

     Зависимостите се свързват с отричане, което представлява отбранителна крепост и поддържа тази своеобразна болест. Колкото повече човек се нуждае за своето функциониране например от алкохол, толкова по-усърдно и виртуозно ще отрича, както връзката между лошите последствия от пиенето със самото пиене, така дори и това, че трябва да пие и че всъщност е поробен от тази принуда. Зависимият алкохолик ще настоява дълбоко убеден, че: „пие, защото иска”, „стига да поиска и ще спре”, „контролира своето пиене”, „има контрол върху алкохола” и така нататък. По подобен начин мисли наркоманът за наркотиците, играещият хазарт за залагането на пари, сексуалният маниак за своите еротомански „нужди”.

     Отричането е една от формите на отбранителен рефлекс, който се състои от несъзнателно и автоматично разсъждение и действие, насочено към разрешаването на конфликта без извършването на необходимите промени. Заедно с отричането са налице и други форми, като: омаловажаването, рационализирането, обвиняването (проекцията), изолирането, избирателното невнимание, създаването на тайни, избягването. Те служат за поддържане на порока, който с времето спира да носи ползи, характерни за ранните фази. Паметта за тези ползи и тяхното идеализиране, но преди всичко физиологичният и психологичният навик (автоматизъм), тоест своеобразната „принуда”, създават огромни трудности, а понякога дори и невъзможност зависимият да си представи живота без „това нещо”. Това е причината при зависимите да удряме на стена, която е огромна пречка в опитите да ги убедим да се променят.

     Нека си послужим с динамичния модел на Джеймс Прочаски и Карла Диклементе, който представя личностната промяна, състояща се от отучване от вредните навици при злоупотребата с алкохол или пушенето на цигари, или въвеждане на нови навици, като напр. тренирането на спорт или спазването на диета за отслабване. Този модел взема под внимание цикъл от шест фази, появяващи се в процеса на промяна:

   1) Фаза преди съзерцаването (незнание, неосъзнаване на проблема, невзимане под внимание на възможността, че промяната може да е препоръчителна);

   2) Фаза на съзерцаване (размишление, разсъждаване върху възможността за промяна, начало на асоцииране на проблемите с лошите навици);

   3) Фаза на подготвяне за промяна (планиране на промяната);

   4) Фаза на фактическо действие (започване на промяната, изпробване на ново поведение);

   5) Фаза на поддържане (по-нататъшно действие с цел стабилизиране на промяната, повтаряне на новото поведение);

или:

   6) Преустановяване на промяната и връщане към началото на цикъла (в повечето случаи не към първата фаза, а към втората или между първата или втората).

     Този модел илюстрира сложността на процеса на промяна и произтичащите от нея трудности с въвеждането й на практика. Когато иска да склони някого да се държи по нов начин, терапевтът трябва да отчита преминаването през последователните етапи на взимане на решения и на тяхното реализиране. Нека си припомним един от елементарните девизи на психотерапията, според който не трябва да избутваме никого насила там, където според терапевта би трябвало да се намира. Следователно, терапевтът не трябва да поучава нито да отсъжда какво даден човек трябва да прави, а по-скоро да се постарае да се срещне с него в мястото, в психологичен и познавателен смисъл, където той се намира.

     Когато в кабинета за първи път се озове зависим, неведнъж доведен под нечий натиск, напълно разбираемо е, че – намиращ се често още преди първата фаза на мотивационния процес – ще минимализира своите проблеми и ще търси други причини, без да забелязва, че основната може да бъде собственият му порок. На този етап отричането е нещо естествено. Често пъти хората, които консултираме за първи път, говорят много за своите близки, които намират за досадни и дразнещи маниаци, за които – както веднъж отбеляза един такъв пациент – „Алкохолът, че дори и бирата, е като червен плащ, размахван пред бик”. Те виждат (проектират защитно) проблема в своите съпруги или майки, които не проявяват разбиране за тяхнта „нормална” употреба на алкохол. „Тя би искала изобщо да не пия” – казват. „Та нали повечето хора пият? Какво иска тя? Тя не е нормална”.

    Може да приведем безкрайно много примери на защитна аргументация. Все пак важното е терапевтът, на базата на чутото от пациента, да задава такива въпроси, които ще му позволят да формулира своите наблюдения въз основа на казаното от самия зависим. Изработването на мотивация, както и всяка друга промяна, изисква активното ангажиране на заинтерсованата от здравеенето страна. Терапевтът трябва да говори конкретно, прецизно и по възможност да разбира безпристрастно, че действията на пациента не произтичат от неговите лоши намерения, а са проява на своеобразна неспособност. Това изключва твърдения от рода: „Така не може да продължава”, „Аз мисля, че трябва да направите това или онова” или „Моля ви категорично да престанете с това”. На този първи етап на лечението ролята на терапевта е: със своите въпроси да подбуди пациента да започне да разсъждава дали някаква промяна в досегашното му поведение би била от полза за самия него. Терапевтът би трябвало просто да придружава пациента по време на тези разсъждения, като бъде готов да отстранява потенциални страхове или симптоми на униние.

     На хората, навлизащи във втора фаза, тоест на такива, които размишляват върху възможността за извършване на промяна, трябва да им се помогне в осъзнаването, че тя се състои в замяната на досегашното поведение с ново.

     Съгласно познавателната теория всяко сложно действие е свързано с мислене и емоции и се проявава като заучени навици, представляващи най-краткия път към отреагирането на емоционални състояния или към разбирателство с обкръжението. Нашият пациент обаче не осъзнава това. Най-често той си представя, че е напълно зависим от другите, които оказват влияние върху неговите емоции, като предизвикват определено импулсивно поведение. Интерпретирайки по този начин своето поведение, пациентът се чувства: първо - безотговорен и поради това оправдан, и второ – безсилен спрямо собственото поведение. Затова в този момент си заслужава да му се помогне да разбере специфичната динамика на този процес, който се явява като автоматична последователност. Алкохолиците смятат, че постъпват така, защото НЕ МОГАТ и никога няма да могат да постъпят по друг начин. Именно по този начин те оправдават посягането към поредната чашка, въпреки многократните обещания, че ще престанат да пият. Оценявайки тази постъпка, те считат погрешно, че някаква ситуация е събудила в тях определено емоционално състояние, от което директно е произлязла необходимостта (или нуждата, желанието, наложителността) да посегнат към поредната чашка. Затова в известен смисъл, според своя начин на мислене те наистина са оправдани.

     Зависимият, например алкохоликът, не забелязва, че между ситуацията и емоцията се е случило нещо важно. Че емоцията не е резултат от изходната ситуация, а от нещо напълно различно. Обикновено ситуацията най-напред провокира мисъл, която съдържа интерпретация и (субективна) оценка на случилото се, като така предизвиква неговото конкретно преживяване. То събужда импулс и едва той се превръща в стимул за действие. Тази последователност, разбира се, не приключва в безвъздушното пространство, а повлича след себе си следваща ситуация, която е резултат от предишното действие и т.н.

     Нека още веднъж да подчертаем, че в началната фаза на изработване на мотивацията трябва да „се срещнем” с пациента в мястото, където той се намира, и да не се стараем да го привлечем на „наша страна”. Обикновено зависимият, поставен в ситуация, в която трябва да се обърне за помощ, представя повече или по-малко достоверно своите проблеми. Ако умеем да слушаме внимателно и да задаваме уместни въпроси, накрая ще стигнем и до темите, свързани с предизвикващите фрустрация преживявания. Самият пациент ще ни насочи към тях, при условие, че няма да бъде принуждаван да се защитава. Порицаването или осъждането не насърчава никого да бъде искрен. Единствено спокойното изслушване може да събуди необходимата за фазата преди съзерцаването или за самото съзерцаване смелост. Мнителното търсене на лъжи не помагат в изграждането на доверие. Мнителният терапевт ще засили мнителността на пациента. И все пак не става въпрос за лековерие или наивност от страна на терапевта, а за способността да открие в другия човек по-скоро силните, а не слабите му страни.

     Често пъти чуваме за случаи, в които някой идва в клиниката или в частния кабинет на психолог или психиатър, за да поговори, но тъй като в самото начало се сблъсква с поучение или мъмрене, повече не се появява. Мотивирането би трябвало да е от помощ в започването и поддържането на намерението за промяна и затова трябва да се внимава да не се обезкуражи дори и мимоходом човекът, който се намира на прага на процеса на взимане на решение.

     Нека повторим няколко важни указания, помагащи в насърчаването на зависимия към промяна. Ще споменем малко и за лексиката, която може да влезе в употреба. Понякога ние наричаме зависимия по американски обичай „клиент” (по пример на Роджърс, който с това понятие е свързвал човек, по-активен от обикновения „пациент” – от лат. „търпелив”, т.е. в известен смисъл „пасивен”). Някои полски терапевти потръпват като чуят горепосоченото определение и държат на думата „пациент”. И все пак това нетрадиционно наименование може да се окаже по-подходящо, като вземем предвид момента, в който зависимият влиза в контакт с терапевта. Някой, който още не е взел решение и засега няма намерение да се ангажира с каквото и да било „лечение” или „терапия”, не може да бъде наречен пациент. Следователно е „клиент”, когото едва в процеса на мотивация искаме да накараме да се заинтересува от превръщането в евентуален „пациент”. Както и да наречем човека, с когото ще работим, при зависимите едно е сигурно: оздравяването зависи от тяхното лично ангажиране, а не от степента на ангажираност на терапевтите.

     Нека се върнем към основните правила на мотивиращата терапия. На първо място трябва да помогнем на клиента да опознае своята ситуация, своите проблеми и трудности. Второ, нека приемем ролята на екскурзовод, а не на морализатор, защото си нямаме вземане-даване със злото, а с болест. Трето, нека се постараем да узнаем колкото се може повече за клиента, за да можем по-добре да го разберем и след това да можем да формулираме правилните задачи за решаване. Рефлективното, „проверяващо” слушане е едно от най-важните умения. В своята същност то представлява задаването на безопасни, несъдържащи уловка въпроси. Тези въпроси не могат в никакъв случай да превръщат разговора в разпит, който предполага лъжи, от рода на: „А може би само така Ви се струва?” или „А как е/беше всъщност?”. Усещайки съмнението на терапевта, клиентът подсъзнателно ще се защитава и вместо повече той ще ни каже по-малко за себе си. А нали целта е да опознаем този човек и да разберем как той самият вижда себе си и своите проблеми.

    Добре е от време на време да се прави кратко обобщение на събрания материал. В това се състои рефлективното слушане. Резултатът от него е, че като в огледално отражение клиентът ще чуе от нас какво е казал преди малко. Ще може в случай на нужда веднага да коригира или допълни казаното, а също и евентуално да го потвърди. Не е за подценяване фактът, че самият той ще чуе нещо за себе си, което може да не е осъзнавал докрай. Четвърто, клиентът трябва да получи някаква форма на одобрение. Дори най-подтискащата изповед или признаването на нещо компрометиращо, изваждащо наяве някакви сериозни недостатъци или провинения не трябва да бъде посрещнато с морализаторско осъждане. Клиентът разговаря с нас именно поради факта, че има сериозен проблем. Иска да ни разкаже за него, макар и да му е трудно. Нашата задача е да покажем някакъв изход и да го подкрепяме при решаването на проблема, а не да му размахваме пред носа жълт или червен картон, досущ като рефер на футболно игрище. И пето, добре е в края на консултацията да подхвърлим на клиента подсилващи мотивацията и насърчаващи твърдения от рода на: „Поздравявам Ви за това, че дойдохте да поговорим”, „Радвам се, че си поговорихме”, „Вярвам, че този разговор ще е едно добро начало”. Целта е да му втълпим положителния „език на промяната”. Клиентът трябва сам постепенно да започне да търси аргументи за полезните промени в неговия живот.

     Заключителната част на работата е много важна. Тогава започва основното сътрудничество: терапевтът и клиентът/пациентът застават от една и съща страна. След като сме изслушали клиента, ние му съобщаваме, че вече не се намираме един срещу друг, а един до друг и можем да тръгнем заедно в посоката, която ще му донесе много полза. Терапевтът може единствено да помага в извършването на промяната от обръщащия се за помощ човек. Всеки се променя според собствените възможности, желания и умения. Терапевтът може да посочи възможностите, да помогне да бъдат формулирани желанията и да научи клиента на необходимите умения.

     Това, през което клиентът трябва да премине по време на началната, мотивираща фаза на терапията, е както следва: разпознаване и назоваване на проблема, осъзнаване на възможностите за получаване на помощ и придобиване на вяра в действителния шанс за успех в извършването на промяна. Зависимият трябва да е изпълнен с оптимизъм и надежда и трябва да започне да мисли в категориите: „Макар че няма да е лесно, ще се справя. Мога да го постигна. Добре, че не съм сам. Вярвам, че ще успея”.

     С други думи, процесът на мислене, който искаме да задвижим, преминава от: „Няма да успея” през „Може пък да се справя” и стига до „Със сигурност ще се справя с помощта на другите (и на Висшата сила)”. Главно за това става въпрос при първоначалното консултиране. В разглеждания контекст използвам едновременно думите терапия и консултиране. Мотивирането на някого към промяна води до промяна на мнението по даден въпрос, а посредством промяна на нагласата – до трайна промяна на поведението, което е част от репертоара на по-напредналата терапия.

     Тук може да се замислим над въпроса как да сме сигурни, че клиентът искрено е признал, че има проблем и е стигнал до извода за нуждата от промяна в своя живот, функциониране, поведение. Когато консултираме някого по въпроса за употребата на алкохол, добре е да го попитаме открито: „Моля, разкажете ми как пиенето влияе на най-близкото ви обкръжение”. Може и да попитаме: „За реализирането или изпълнението на какво точно ви  е необходим алкохолът?”. После може да се постараем да узнаем: „Какво ви безпокои по отношение на вашето пиене?”. „Какво мислите, че може да се случи, ако алкохолът напълно изчезне от вашия живот?”. „Ще ви липсва ли нещо, ще съжалявате ли за нещо, ако спрете да пиете?”. Може да се пита и обратното: „Какво мислите, че би могло да се случи, ако продължите да пиете по същия начин?”.

     Благодарение на последните въпроси можем да започнем заедно да размишляваме какво най-лошо или най-добро може да се случи, ако бъде взето едно или друго решение. Терапевтът не „предвещава”, само слуша какво мисли по този въпрос клиентът и как това изглежда в неговите очи. След като сме задали тези въпроси, ще бъде по-лесно да установим какви биха били пречките и трудностите, ако клиентът реши да промени своето пиене. Терапевтът може да насърчи обмислянето на евентуалните пречки, като продължи да пита: „Въз основа на какво смятате, че ще се стигне дотам?”. Може да се заеме със същия проблем, формулирайки го от друга гледна точка. Може да попита: „Какви плюсове предвиждате, ако престанете да пиете?”.

     Тези и подобни въпроси могат до доведат до известно объркване в мисленето на клиента. Разговаряме не за това, което е или е било, а за това, което би могло да се случи при вземането на крайно различни решения. Клиентът може да не е психически подготвен за подобни размисли. В такъв момент може да „запецне”, не успявайки да намери безопасен за него отговор, необвързващ и незадължаващ. Всъщност изобщо не е задължително в този момент клиентът да е готов за конкретна промяна. Важното е той да види – отново като в огледало – благодарение на терапевта, какво всъщност се случва с него. За това служи обратната информация, чрез която терапевтът говори за своите наблюдения: „Виждам, че ви е трудно да помислите върху тези две възможности: по-нататъшно пиене и неговите последствия от една страна, или спиране на пиенето и това, до което то може да доведе – от друга. Какво би ви помогнало да помислите за тези две възможности от практична гледна точка? С други думи, какво трябва да се случи, за да си представите последствията от вашия избор – пиене или непиене?”.

     В този момент е добре да попитаме също: „А как мога аз да ви помогна?” и ако това е човек, който е част от група за подкрепа или от т.нар. „встъпителна група”, терапевтът може да попита: „По какъв начин групата може да помогне?”. Тези въпроси са отворени и приканват към разговор. Отговорът може да съдържа много информация за даден човек. Нашата цел е клиентът сам да стига до поредните изводи. Да започне да формулира своите намерения, цели и страхове. Нека клиентът се замисли върху плана за действие и избора на стратегия. Когато казваното от него започва да става объркано или в определен момент запъва на едно място, терапевтът може да помогне като каже: „Моля ви, посочете някакъв пример” или „В какво конкретно би се изразявало това?”. Най-важни са практичните намерения и дела, а не абстрактните вероятности или проекции.

     Възможно е да се стигне до спомен за предишен опит при спиране на пиенето или преустановяването на друг вреден навик. „Какво се случи и как се чувствахте, когато не пиехте (или не пушехте) в продължение на три седмици? Кое беше най-лошото? Кое беше най-хубавото? Как реагираха на тази промяна най-близките хора?” Терапевтът задава 3-4 отворени въпроса, а след това би трябвало да замълчи. По този начин искаме клиентът да помисли, да си спомни, да анализира казаното и да отговори как стои въпросът от негова гледна точка.

    Следващият въпрос трябва да препраща към приоритетите. Може да го формулираме по следния начин: „Кажете на кое място от 0 до 10 бихте поставили вероятността за успех на вашето намерение да престанете да пиете”. Когато някой отговори „нула”, а друг – „десет”, много ясно ще забележим разликата в мотивацията на тези двама души за промяна. При всички случаи ще получим важна информация, която ще ни покаже колко дълъг път е останал до взимането на решение и до неговото осъществяване.

     В даден момент от терапевтичния мотивиращ разговор (а може и няколко пъти по време на няколко поредни беседи) трябва да помолим зависимия да изброи всички „за” и „против” евентуалното решение за спиране (или ограничаване) на пиенето, отиването в АА или започването на терапия. След това трябва заедно да разгледаме две крайно различни последствия: какво би било, ако „за” са повече, какво би било, ако се окаже, че „против” са повече? Когато размишляваме върху плюсовете и минусите на решението, ние индиректно научаваме от какви ценности се ръководи клиентът – какво е важно за него, какво е от значение, от какво зависят неговите избори?

     Нека си представим, че човекът, когото искаме да мотивираме да започне да променя поведението си (напр. да се запише на рехабилитационно лечение), си самият ти, читателю. Може би си терапевт, лекар, психолог, може би си жена на все още пиещ алкохолик, а може би самият ти си алкохолик. Който и да си, вживей се в ролята на съпротивляващ се, отричащ, намиращ стотици обяснения и оправдания, изпълнен със страх човек. Представи си, че този човек трябва изведнъж да се откаже от себе си, такъв какъвто е свикнал да бъде. Някой се опитва да го извади от може би не съвсем блаженото състояние, в което обаче той се чувства в безопасност. Разбираемо е, че няма да иска веднага да се поддаде. Разбираемо е също така, че ще отстоява своята правота. Ще защитава своя порок, както се защитава най-добър приятел – независимо дали става въпрос за алкохол, цигари, наркотици, психотропи, хазартно залагане в казина, тото или надбягвания, или секс с крайпътни проститутки или собствената секретарка, и така нататък. Порокът си е порок. Вреди, унищожава, а въпреки това устоява. Барикадира се като армия на фронта. Само дето тази армия не се бори за теб, а срещу теб. Ще загубиш, ще видиш. Освен ако не напуснеш бойното поле. Но дали ще го направиш – зависи от теб. И сега дойде мигът за взимане на решение.

     Моля, нека опитаме.

     Да не забравяме, че всеки човек е експерт по въпросите на своя живот. Никой друг, само той може да решава и само той ще усети дали неговите избори и решения са правилни. Това, разбира се, не означава, че да си експерт изключва възможността за допускане на грешки. Всички правим грешки. Да помогнем на другия, може да се състои в това да го улесним да предвиди последствията и да види различните варианти за излизане от трудни ситуации. Изборът на пътя обаче трябва винаги да бъде негов.

     Мотивиращите въздействия водят до там, че накрая самият клиент започва да нарича проблема с името му, старае се да ни обясни – а следователно и сам започва по-добре да разбира – в какво се състои този проблем. Задачата на помагащия е да води разговора по такъв начин, че клиентът да се опитва да скрие възможно най-малко неща, а да разкрие възможно най-много. Разпознаването на проблема е равносилно на осъзнаването, че не „човекът” – тоест седящият пред него клиент/пациент – е „проблемът”, а липсата на осъзнатост и умения, вредните навици, последствията от дадено поведение и т.н. Забелязвайки как този „проблем” руши важните неща в живота му, зависимият съвсем логично се замисля какво би могъл да направи, за да възпре или поне намали това разрушителното влияние. Следователно, той започва да се замисля върху своя живот в категорията п р о м я н а. Задачата на терапевта е в този момент да поддържа подобен начин на виждане и да му придаде възможно най-практично измерение.

     Терапията в своята мотивираща част не може да има теоретичен характер. Не е работата в това, да разбереш или научиш нещо за себе си заради самото знание и разбиране. Става въпрос за емоционално насърчаване към действие, което впоследствие ще доведе до промяна на сегашното положение. С други думи, на клиента трябва да се помогне да направи крачка напред към излизането от лошата ситуация. Когато някой се обръща за съвет или за да бъде изслушан, може да приемем „наслуки”, че нещо в неговия живот не му харесва – буди безпокойство или страх и във всеки случай е източник на недоволство. Като приеме това за основа или за изходна точка за мотивираща работа, в разговора с клиента терапевтът се ръководи от намерението да го склони да назове проблема и да направи опит за търсене на изход.

      „Мотивиращата” терапия в своята същност се основава на сътрудничеството между двама души и на спазването правото на клиента на собствени търсения. Терапевтът може да накара клиента да намери някакви аналози на сегашната житейска ситуация в миналото. Това е много по-ефикасно, отколкото даването на примери с други хора, които биха могли да се намират в подобна ситуация. Удачни въпроси са: „Някога успявали ли сте да се справите в подобна ситуация? По какъв начин? Какво се изискваше тогава? Какво трябва да се направи днес, за да се използва онзи опит?”. Така терапевтът разрешава на клиента да си спомни собствените си силни страни, предишните си успехи и примери за разрешаване на трудностите.

     В такъв модел на терапия има място – в произволен момент – и за написването на писмо до клиента. В писмото терапевтът може да подчертае важно наблюдение от предишна среща, в писмен вид да изкаже уважението си към клиента във връзка например с вземането на трудно решение. Терапевтът може и да „довърши” в епистуларна форма нишката на разговора, която е била прекъсната поради изтичане на предназначеното за срещата време. Добре е на следващата среща да се започне точно оттам, където е свършил предишният разговор. Независимо от практичните ползи от продължаването на диалога, за клиента връщането към по-ранни заключения или твърдения е доказателство за сериозното отношение на терапевта, тъй като това означава, че той помни какво казва клиентът и какви са изводите от казаното.

     Важно е да се знае, че насърчаването, мотивирането и поддържането на ангажираността на клиента или пациента в терапевтичната работа всъщност никога не свършва. Хората имат нужда да бъдат убеждавани да се променят не само в началото, но и след като са взели решение за промяна, както и по време на нейното осъществяване. На всеки етап е по-добре това поддържане на процеса на промяна да се базира на сътрудничеството с дадения човек, а не на контрол или съревнование. Терапевтът трябва винаги да се чувства негов съюзник, а не чакащ го да се препъне противник. Нека не забравяме, че за каквото и да се отнася терапията, тя се състои предимно в помагането на хората да искат и да успеят да се научат на нови неща. В този процес със сигурност много по-полезна е доброжелателността, отколкото сложните стари като хипнозата или нови като НЛП, техники.

НЛП – невролингвистично програмиране (бел. прев.).