Глава III

ЗА РЕЦИДИВИТЕ НА БОЛЕСТТА 

(от различни гледни точки)

     Рецидивът е характерна черта на всички хронични болести, а следователно и на зависимостите. Ето защо съвременното рехабилитационно лечение трябва да обръща внимание на вероятността от рецидив. В повечето добри програми за терапия той представлява главната ос, около която се съсредоточава както груповата, така и индивидуалната работа с пациентите. Неведъж обаче тази ос е доминирана от възприемането само на една гледна точка. Понастоящем в Полша най-добре се е вкоренило поведенческото разбиране за рецидивите, опиращо се на модела на Горски и Милер.

     За да се увеличи ефикасността на лечението си заслужава да се приемат и други гледни точки, използвани еклектично или пригаждани към индивидуалните нужди на конкретни хора. Може би не е задължително още по време на първото лечение да се мисли за обстоятелствата, които биха могли теоретично да попречат на отделните зависими в поддържането на трезвеност. Но когато става дума за хора, чийто първи опит за изтрезвяване е завършил с неуспех, тези обстоятелства трябва да се вземат предвид. Като за начало поведенческото разбиране е достатъчно, след като бъде обогатено с някои елементи от други психотерапевтични направления.

     Честите рецидиви при алкохолиците и наркоманите будят много опасения, както сред терапевтите, така и сред самите алкохолици и техните семейства. В това няма нищо чудно, тъй като този факт може да събуди безпокойство по отношение на ефикасността на методите, използвани при лечението. Още повече, че за самите зависими и техните семейства заплахата от връщане към порока много често е източник на разочарование, загуба на желание и надежда. Ето защо е нужно да се разгледа проблема с рецидивите чрез анализ от няколко различни гледни точки.

     ПОЗНАВАТЕЛНО-ПОВЕДЕНЧЕСКО РАЗБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМА

     В Полша се натъкнахме на първата систематична концепция за възпрепятстване рецидивите на болестта при зависимите благодарение на превода на книгата на Терънс Т. Горски и Мерлен Милер „Как да живеем в трезвеност”. Оттогава книгата непрекъснато се преиздава и присъства на пазара, което несъмнено свидетелства за ползата от нея. Почти веднага тя беше включена в списъка с литература, която се препоръчва на зависимите от алкохол пациенти. Всъщност книгата засяга именно тях. Авторите описват в познавателно-поведенчески категории цикъла на зависимостта, на синдрома на отказването и продължителния абстинентен синдром при алкохолиците (само някои отделни детайли отличават тази специфика от анолигичните явления при наркозависимите). Повечето терапевти са възприели подхода на Горски и Милер, като образоват пациентите и оценяват опасностите за тях преди или по време на рецидива въз основа на тази концепция.

     В нея трудно може да намерим много слаби страни. Тя е логически свързана и широкообхватна. Назовава и обяснява критичните моменти в процеса на влошаване качеството на трезвия живот, особено в началото на трезвеенето. Позволява да се проследи процеса на здравеене, а преди всичко процеса на връщане назад към евентуалното възобновяване на пиенето.

     Неотдавна в нашия Център в ИПН дойде мъж, който не пие от повече от пет години, за да „повтори” лечението. Преди е взимал и наркотици, с които също е успял да се справи. Като повод за идването си в Центъра посочи общото неудовлетворение от своя живот. Беше приет за шестседмично стационарно лечение поради опасенията от рецидив. Е добре, но как да го лекуваме? Какви предупредителни знаци е трябвало да открие, ако допуснем, че има все още такива, които той не е разпознал? Н. е доказал, че дълго вече може да не пие и ни най-малко не възнамерява да се върне към алкохола или наркотиците. Но от друга страна не умее да направи така, че животът му да му харесва. Може би е в депресия? Изключено, няма нито един симптом: работи, има семейство, което е важно за него, общителен е, умее да отстоява своето, спи и се храни добре, спортува, няма никакви физически оплаквания. Здрав като бик, макар и с проблеми.

     Според Горски и Милер основата на трайната трезвеност е промяната на поведението, а следователно и на мисленето, преживяването и действията. Промяната, естествено, трябва да се състои в загърбването на поведенията, които са били характерни за човека в неговото зависимо състояние, и научаването на нови, които позволяват да се разрешават вътрешни и външни конфликти в трезво състояние. За мнозина това обучение започва по време на рехабилитационното лечение, а след това продължава в АА, в терапевтичните групи за здравеещи алкохолици, а понякога и въобще без чужда помощ, на собствена глава. Няма много специални програми за лечение на рецидиви (не само в Полша) и в повечето случаи „издънилите се” просто попадат на поредното основно лечение.

     Концепцията Горски-Милер все пак има някои недостатъци. В послеслова към първото полско издание на тяхната книга обърнах внимание на опасността от свеждането на сложния процес на измяна спрямо собственото решение – каквато е връщането към пиенето от някого, който е взел решение да не пие – до прости рефлекси и повтарящи се схеми на поведение. Тогава написах: Този донякъде опростен подход към здравеенето не би трябвало да омаловажава значението на духовните аспекти и нуждата от пренареждане на ценностната система. (...) С други думи, докато за поддържането на трезвосте достатъчно да внимаваме и навреме да забележим предупредителните сигнали, за да прибегнем тутакси към съответната предпазна стратегия, то за да се радваме на трезвостта и да живеем живот, който ни носи удовлетворение, чувство за пълнота, хуманност и смисъл на съществуването, се  изисква нещо повече.

     Съсредоточаването върху разпознаване на предупредителните сигнали (в сферата на мислите, чувствата и поведението), а след това реагирането спрямо тях чрез упражнявани действия има преди всичко поведенчески характер. Никой не предлага да се научат наизуст списъците с предупредителни сигнали и познати методи за завръщане към състоянието на равновесие (тоест непиене), но честно казано, Горски и Милер имат горе-долу това предвид.

    „Ако мисля, чувствам, правя ТОВА... (задраскайте ненужното), значи се връщам назад по оста на трезвеността и НЕИЗБЕЖНО се приближавам към запой. Следователно, за да избегна запоя, трябва да предприема определено действие – а), б), в), г) и т.н. – СЪОТВЕТНО подбрано към дадената ситуация. Ако направя така, няма да се стигне до запой”.

     Просто ли е? Даже прекалено. Затова сигурно в повечето случаи този метод се оказва неуспешен. И не само по отношение на зависимостта с нейната сложна, често нелогична динамика. Всеки от свой опит може да установи, че твърде често не можем да обясним мотивите на човешките действия с логичния принцип на причинно-следствената връзка. Колко от нашите собствени съзнателни и възвишени решения умират на прага или на произволен етап от тяхното осъществяване. Колко от нас не успяват да доведат докрай безброй чудесни и мъдри, дори съвсем лесни намерения. И то не поради липсата на средства, способности или възможности. Само защото някак си странно ни се отщява. Или може би – ако потърсим причините по-надълбоко – защото нещо ни пречи в спазването на взетото решение. Наблюдавайки отстрани, може дори да се каже, че понякога по някакъв тайнствен начин сами си пречим, като саботираме собствените предприети действия. Явно на прекъсващите въздържанието алкохолици нещо им липсва в списъка с предупредителни сигнали. Очевидно всеобщо използваните стратегии не стигат, за да предотвратят „автодиверсия”. Самото разбиране, че има връзка между автоматично появяващите се в дадена ситуация мисли, емоции и действия, не е достатъчно за промяна на нагласата. Разбирането само дава възможност тези мисли, емоции и действия да бъдат определени и да се поеме отговорността за такова, а не друго поведение. Но не дава отговор на въпроса: защо? Защо приемам нагласата на шеф вместо на партньор или на зависим вместо на независим? Защо купувам алкохол, въпреки че казвам, че не искам да го пия? И прочие, и прочие.

     Друг дефект на метода на Горски и Милер е твърде еднопосочното разбиране на процеса на трезвеене. То е придружено от черно-бялата интерпретация на придобиването и усъвършенстването на динамиката на трезвия живот. Според авторите, или някой трезвее, или преживява рецидив. Това се илюстрира най-добре с не съвсем правилното от граматическа гледна точка твърдение, което се е разпространило сред трезвеещите хора: „В рецидив съм” или „Той или тя е в рецидив”.

     Така се казва, когато трезвеещият алкохолик има лош ден, седмица или година, престанал е да се разбира със семейството си, има проблеми в работата, изпитва гняв, тъга или страх, влюбил се е несподелено, сънува пиянство, планира развод или му липсва творческо вдъхновение и т.н. Факт е, че подобни случки могат да се намерят в списъка на „отключващите механизми” и в предишния, пиянски живот е можело да водят до пиене. Даден човек може да преживява нещо подобно и да не се чувства щастлив, макар че продължава да не пие – от 2-3 или двайсетина години – но дали е оправдано на такова състояние да се лепне етикет „в рецидив”? В рецидив на какво? Дали трезвият алкохолик има повече привилегии от хората, които не са зависими? С други думи, трезвеещият не може ли да преживява депресия, отчаяние, гняв, леност или обикновена житейска бъркотия – точно както всички ние? Дали по-лошите периоди в живота – по-кратки или по-дълги – трябва обезателно да означават, че човек е на път да се върне към пиенето?

     Оставям този въпрос без отговор, тъй като няма еднозначен такъв. При някои може да е така, при други - не. Все пак мисля, че приемайки полезната страна на поведенческия контрол върху рецидивите съгласно Горски и Милер, не трябва да се ограничаваме само до него или да спираме дотук. Достатъчно много хора се намират от време на време в истински „рецидив”, тоест запиват, следователно не трябва да приспадаме към тази категория всеки кърък или нещастник, който временно не е доволен от своя живот. Особено тези, които ясно доказват, че могат да живеят без алкохол, но не умеят да се справят с други проблеми и грижи. Те търсят помощ при своите „алкохолни” терапевти или спонсори в АА и не я намират, защото последните не са специалисти по разводи, сексуални смущения, посттравматичен стрес и т.н. Може да се случи така, че, за съжаление, етикетът „в рецидив” да ги отдалечи вместо да ги доближи до правилния източник на помощ. 

     Разбира се, не става въпрос за самия етикет, а за това, че рехабилитационните специалисти, лепващи го на всеки, който изпадне в лошо състояние, запазват ЗА СЕБЕ СИ изключителното право да помагат на алкохолиците във всички неприятности. А когато и самите трезвеещи алкохолици използват за себе си определението „аз съм в рецидив”, то почти сигурно е, че ще търсят помощ в своя рехабилитационен център или в групата на АА, вместо да отидат при съответния специалист, който със сигурност по-бързо ще намери начин за справяне с конкретния проблем – юридически, финансов, семеен, здравословен, социален или друг, или който би осигурил квалифицирана психотерапевтична помощ.

     Накратко – слабата страна на поведенческата концепция се състои в това, че всички проблеми на трезвеещия човек се свеждат до алкохолния проблем. Мисля, че поради тази причина много от дълго време непиещите и съвсем трезви алкохолици ненужно са заседнали с години в своите рехабилитационни центрове, очаквайки да получат там помощ във връзка с проблеми от съвсем друго естество. Специалистите от областта на рехабилитационното лечение често смятат, че притежават ключа за разрешаването на всеки проблем, който дори след години на непиене може да засегне техните пациенти.

     ПСИХОАНАЛИТИЧНО РАЗБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМА         

     Моделът на Горски и Милер разисква най-достъпното, съзнателно ниво на функциониране у човека, което може да бъде формулирано в рамките на поведенческия тренинг. Ако искаме да си послужим с модела „Прозореца на Йохари”, то този поведенчески репертоар от опит би засегнал три полета, съдържащи както следва: „това, което само аз зная за себе си; това, което само другите знаят и това, което всички знаят за мен – другите и аз”. Поведенческият модел подминава напълно четвъртото поле, което е скрито, както за мен, така и за другите. Полето на подсъзнателното е своеобразен склад на ранни и по-късни, както и сравнително актуални психологични преживявания, с които в момента на тяхното възникване не сме могли да се справим, и на такива, които са били изхвърлени от съзнанието.

    Дали там, в подсъзнанието, сред недостъпните за нашите очи следи от травми и белези от болезнени преживявания, не може да се крие причината и източникът на рецидив на болестта на алкохолика? Това безсилие или загубата на желание, внезапният отказ от усилие или упоритото правене напук на себе си? Разбира се, че е възможно. Това става, когато в основното лечение се заемем единствено с бдителността спрямо очевидните сигнали на болестта, а случим на пациент, при когото на ниво дълбоки, подсъзнателни (а следователно и неизразени) преживявания може да има някаква драматична пречка за пълното оздравяване. Така е в случаите на невротични смущения, чиито източници често не са напълно осъзнати. Тогава е необходима дълбока психотерапия, благодарение на която може да се достигне до тези източници.

     Нека подчертаем, че дълготрайното спиране на пиенето за зависимия е невъобразимо трудно. Освен това не става дума само за способността да се отказва почерпка, да не се ходи по барове, да се намерят трезви приятели и пр. Най-важното е да СЕ ИСКА извършването на усилие в изключително трудната работа върху себе си; да се даде глас, а понякога изобщо за първи път в живота да се събуди удеждението, че ЗА СЕБЕ СИ СИ ЗАСЛУЖАВА да се направи всичко. С други думи, за продължителното трезвеене най-важно е чувството за собствена стойност. Като че ли най-добре е назовала това условие за осъществяване на промени Анна Доджюк в заглавието на своята книга „Да заобичаш себе си”. Тя пише между другото: Начинът, по който мислим за себе си, може да ни окриля или да ни подреже крилата. Може да е двигател, който осигурява енергия за живот, за осъществяване на начинания, идеи и мечти, а може да бъде бреме, тежест, заради която всичко ти се отдава трудно или рядко, а мечтите никога не се сбъдват.    

     Точно така. Ако алкохоликът не е в състояние да се заобича, защото не може да си прости нещо, не може да се освободи от вкорененото в най-дълбоките кътчета на душата му чувство за вина, срам, грях или отвращение от себе си – то дори и най-подробният списък от отключващи механизми няма да му помогне, а собствената му воля или тази на обкръжението му стига само за относително кратък период от време, за да го предпази от рецидив. На човек, който носи в себе си отровното зрънце на „не обичам себе си”, просто нищо не му се отдава, неговите мечти никога не се сбъдват. Толкова по-малко му се отдава, колкото по-дълбоко това отровно зрънце – източник на самодеструкция, е скрито от него самия и от другите. Следователно, става въпрос за четвъртия прозорец на Йохари.

     Криещите се в него пречки могат да бъдат най-различни. Въпросът не засяга конкретни фабули, а по-скоро определени категории и видове проблеми. Като използваме психоаналитичната терминология за разбиране проблемите на личността, може да се изправим пред повредено, слабо его, със зейнала цепнатина в самооценката и крайно отрицателно възприемане на собственото съществуване. Друга голяма пречка, която подкопава положителните стремежи, може да бъде прекалено взискателното суперего и невъзможността за съгласуването му със собствената греховност. Често това има връзка със силната показна религиозност, със страха от вечни мъки за извършените дела, а понякога и – при зависимите духовници – за самия факт, че са зависими. В такива случаи се затяга гордиевият възел на принципното неприемане на собственото аз. „Не мога да се примиря със своята слабост, защото тя не е подобаваща за мен такъв, какъвто в действителност съм”. Някой, който чувства и мисли по този начин, приема себе си. Да, но като ДРУГ. Обаче той не може да стане този друг, защото предвидливо приема, че вече е такъв, като бърка действителния образ за себе си с идеалния (действителния „Аз” с идеалния „Аз”). А след като е такъв, промяната му се струва излишна. И макар че доказателствата го опровергават, толкова по-зле за тях. Кръгът се затваря. Капанът щраква. Тъжното е, че този човек не знае, че самият той е заключил с катинари и резета всички възможни изходи от своя капан. Тоест, такъв човек трябва да признае, че е РАЗЛИЧЕН от това, което вярва, че е. Едва тогава може да се опитва да се приеме такъв, какъвто е в действителност.

     При някои многократно „рецидивиращи” зависими се е случвало да бъде разпозната и друга причина за връщане към пиенето. Спомням си един почти петдесетгодишен мъж, който започна ентусиазирано да се лекува горе-долу при възникването на програмите за професионална рехабилитационна терапия у нас. Макар че на други дори все още несъвършените методи за лечение вече започваха да им помагат в трезвеенето, Х запиваше отново и отново. Докато накрая, след поредния запой и перфорация на язва на стомаха, по време на поредната терапия дойде чудотворното оздравяване. Съвсем наскоро го срещнах на улицата. „Минаха вече пет години и половина. За първи път не пия толкова дълго. Самият аз не мога да повярвам, но нямам изход, вярвам” – каза Х, напълно променен. Усмивка от нови зъби, нова халка на пръста, нов часовник на китката, нови мокасини на краката, снимка на „новото” му синче в портфейла, но преди всичко съвсем нов поглед. Директно в очите, или дори като че ли малко срещу слънцето, защото толкова много блясък имаше в този поглед.

     Какво се беше случило по време на онази последна терапевтична среща? Аз помня добре. Х дойде, като се преструваше, че привидно всичко е наред, живее в разбирателство с всички, със себе си, дори и с Господ, а дълбоко вътре, някъде под седмото дъно на аз-а – беше ОБИДЕН на целия свят. Дори няма значение за какво. Разбира се, имаше и за какво, но съвсем не това му отнемаше мотивацията за по-добър живот. Блокираше го някаква коварно хапеща, отровна форма на принципност, изразяваща се в обидчиво несъгласие спрямо съдбата. И интересното беше, че Х изобщо не драматизираше по повод на своята несправедлива съдба. Драматизираше несъзнателно самия факт, че той сам не може да решава своята съдба на сто процента. Че не е зависело от него в какво време и на какво място се е родил, че не си е избрал родителите, ръста, цвета на очите; и най-накрая, че никой никога не го е попитал и все още не го пита как трябва да се подрежда светът и как трябва да постъпват другите хора. Пиеше от ярост, напук и в гняв. По време на рехабилитационното лечение, разбира се, на това не можеше да се обърне толкова внимание, колкото беше необходимо. Веднага след рехабилитационното лечение Х започна да ходи на индивидуална психотерапия, насочена към задълбочена работа върху себе си. И едва когато заедно с психотерапевта той е достигнал, следвайки нишката на гнева, до кълбото от несъгласие спрямо липсата на контрол върху света, а после и до самото ядро на кълбото, е могъл да усети и да види, че в него е била заседнала твърда, неразбиваема костилка на обидената надменност на самозвания владетел на света. Едва тогава Х е могъл искрено да размишлява и да направи избор. И го е направил. Избрал е да изхвърли костилката. Кълбото омекнало, нишката се изправила и Х можел да започне да тъче своя нов живот. И както имах възможността да се убедя след години, съвсем цветно, меко и чисто.

   Психоаналитичният подход към причините за рецидива ни най-малко не означава отричане на обикновената рехабилитационна терапия. Почти преди един век тя се е развила като логически сплотен метод със собствена праксеология и правила. Психоаналитичният аспект, развиван и допълван с други съвременни направления в психотерапията, обаче означава, че в терапията може да се намери място за нещо повече от познавателно-поведенческия начин за интерпретиране на случилото се и със сигурност за нещо повече от тренирането на нови нагласи у пациентите, особено у тези, които изискват малко по-задълбочен вид лечение.

     Пътят към скритите мотиви, които влияят върху решенията на човека, не минава през списък от предупредителни сигнали. Не може да се формулира пълна инструкция, списък от дидаскалии в случай, че действието в драмата на трезвеене се обърка. Дори когато сниженото качество на живот стане очевидно за обкръжението, никакъв план за ранна интервенция няма да подейства. Най-често се стига до рецидив на пиенето, засилване на болезнените последствия, с една дума – до поредното „дъно”. Едва тогава човек може да се възроди наново – както е написал някога Войчех Мажярски в заглавието на своята книга – „Като Феникс от бутилката”. Но не всеки и не винаги успява. Именно такива случаи, в които въпреки всичко някой не може да живее в трезвеност, убягват на поведенческия метод, достатъчно ефикасен при хора, свободни от дебнещите в четвъртия прозорец на Йохари демони.

     Някои хора отглеждат в себе си тази невидима на пръв поглед, твърда, убиваща костилка. Някъде под прага на съзнанието в тях се закоренява някакъв вътрешен конфликт, който пречи в намирането на елементарен смисъл на живота, на вяра в себе си или на съгласие спрямо света, такъв какъвто е. И тъй като нещата засягат четвъртия прозорец на Йохари, не може и дума да става „да си признаем” нещо подобно, нито пък и това, че някой отвън ще надникне, забележи или подпита. Четвъртият прозорец на Йохари си остава вечна тайна, но можем да се опитаме да разкрием частичка от нея. От времето на Фройд и Юнг насам за тази цел може да се използва напр. психоанализата или друг вид задълбочена психотерапия. Изтръгнатата от мрака на подсъзнателното убиваща „костилка” може да спаси живота на някои хора. Със сигурност такъв е бил случаят на Х. Не благодарение на анкета, разпитване или прослушване. Х не е споделил сам своята обида спрямо света. Понякога можем да предположим какви са скритите пречки, които саботират действията на човек, можем да ги отгатнем, дори да ги анализираме. Следователно, вниманието на терапевтите в такива случаи не бива да се ограничава единствено до повтарянето на трите фази на рецидив, изработването на още по-точен списък от предупредителни сигнали и механичното трениране на предлаганите от Горски и Милер три помощни стратегии.

     РАЗБИРАНЕ НА ПРОБЛЕМА ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА ЛИЧНОСТТА 

     Разбирането на проблема в светлината на личността, може да се използва спрямо определена група от зависими – както алкохолици, така и наркомани. Хората от тази група преодоляват огромната си съпротива срещу лечението, изразходват за него куп енергия, а когато вече изглежда, че най-лошото е зад гърба им, те пак се връщат към своя порок. И то отново и отново.

     Нека разгледаме тези случаи като разпознаване на особено неблагоприятните типове личност или по-скоро на някакви черти, характеризиращи тяхната личност. Да вземем компулсивната личност, наречена addictivepersonality, което на полски се превежда като „зависима личност” (става въпрос по-скоро за личност, податлива на зависимости, Крейг Неккън: TheAddictivePersonality:Roots, Rituals, Recovery). За този тип личности е характерен перфекционизмът, прекаленото вглъбяване в установения ред, нуждата от контрол, нетолерантност и неспособност за изразяване на чувства. Такива хора, в своя преувеличен стремеж към съвършенство, са непрекъснато недоволни от себе си, затова и тяхната трезвеност, особено в началния период, не им носи удовлетворение. А недоволният трезв алкохолик предпочита да е недоволен пиян алкохолик. Затова и запива.

     Следваща група от „рецидивиращи” са незрелите личности, емоционално зависими от други хора. Те на всяка цена се стремят да получат чуждо признание и приемане. Нямат собствено мнение, не знаят какво е добро за тях, не умеят да взимат решения, липсва им категоричност и не се чувстват отговорни за своето поведение. Предпочитат да обвиняват другите, отколкото да рискуват да претърпят неуспех или да направят грешка при осъществяването на собствените нужди. Всъщност, в повечето случаи те не знаят какви са тези нужди. Страхът от риска да изгубят опора в досегашните семейни или приятелски отношения парализира евентуалните промени. А трезвеенето изисква промени. Следователно, те се отказват от трезвеенето и се връщат към старите схеми, макар и да са били много разрушителни.

     Една от чертите на личността, която затруднява трезвеенето, е пасивно-агресивната. Такива хора изразяват гнева и претенциите си не директно, а по заобиколен начин. Сами досаждат и нападат другите, но създават впечатлението, че другите са жертви, а не извършители на атаките. Действително, и другите го правят, но тогава нашият пасивно-агресивен тип се преструва на мъченик и се прави, че поема ударите. Едва по-късно си го връща, като изнамира подмолни, манипулиращи и винаги даващи възможност да се извърти истината начини. Ние донякъде знаем, че оздравяването от зависимостта изисква меджду другото и конфронтация със своите трудности (слаби страни), както и истинност в изразяването на чувства и решаване на конфликтите веднага, директно и открито. На пасивно-агресивните хора им е трудно да се откажат от навика да манипулират. Те бягат от искреността като от огън. За тях откровеността и искреността по отношение на собствените и чуждите чувства е нещо като да застанеш гол на публично място. Когато принуждават себе си да общуват открито, това предизвиква в тях страх, неудобство и срам. Попадайки в терапевтична група или в АА, не могат да проумеят, как хората са в състояние да споделят пред когото и да било интимните си преживявания. Като хронични манипулатори, те се чувстват отчуждени от групата, фрустрирани и самотни. Поради тази причина относително бързо се връщат към своя порок.

     На алкохолиците с нарцистичен характер също не им е лесно да постигнат трайна трезвеност. Те се смятат за изключителни, по-талантливи и заслужаващи особено отношение и внимание. Имат трудности при приемането на обратна информация, като изключим положителната. Отношенията им с другите хора са повърхностни, следователно никой не оказва особено влияние върху тях. Неохотно признават някого за авторитет. Почти не са в състояние да се идентифицират с някого и то не само от гледна точка на зависимостта и свързаните с нея проблеми. По програма те не се отъждествяват с други хора в никакво отношение. Пациентите с нарцистичен характер започват отново да пият, защото са прекалено самоуверени и често пъти не оценяват сериозността на своята болест. Не умеят да се възползват от ничия помощ. На всичкото отгоре са свикнали, досущ като митичния Нарцис, със своето красиво отражение на повърхността на езерото. И нищо няма право да им размъти това отражение. Най-много да се изплашат за момент, когато нещо в него явно започне да куца. Тогава идват да се лекуват. Настъпва леко подобрение и – мотивацията за промяна угасва като кибритена клечка срещу вятъра. Следва завръщане към пиенето.

    Антисоциалният тип е следващият, по-скоро второстепенен вид пациенти, който не успява да живее в трезвеност. Те нарушават нормите и обществените правила и не спазват своите задължения. За тях няма нищо свято. Опитват се да налагат на другите своята воля с помощта на агресия. Те са импулсивни и обожават опасните ситуации. Когато започва процесът на рецидив на болестта, отказват да приемат помощ и правят усилия да докажат, че са силни и ще се справят сами. Често пъти правят опити за т.нар. контролирано пиене. Когато това „контролиране” претърпи неуспех, те са вбесени, защото се чувстват слаби – а това най-малко го обичат. Затова идват отново да се лекуват, привидно мотивирани, но всъщност продължават да очакват да научат някакъв метод за по-ефикасно контролиране на пиенето. Може да се каже, че те приемат своя алкохолизъм, но не приемат необходимостта да се разделят с досегашния си начин на живот.

     Като използваме психологичния подход, съсредоточавайки се върху изследването на изникващите на преден план, неблагоприятни от гледна точка на зависимостта черти на личността и свързаните с тях определени схеми за реагиране, можем да направим много сполучливи наблюдения, които да използваме в терапевтичната работа. Слабата страна на този подход е изкушението да наблегнем върху коригирането на личността преди „бедният” зависим да успее да издържи поне за кратко без алкохол (или наркотици). „Психологизирането” на терапията на зависимости може да се сравни с поставянето на каруцата пред коня, което уж на никой няма да навреди, но е ясно, че тогава просто каруцата няма да стигне далеч.