Глава V 

АА В ОЧИТЕ НА ПСИХОЛОГА 

АА като система за подкрепа 

     След като фундамент на Модела Минесота, който е професионална програма за терапия на зависими (главно на алкохолици), са 12-те стъпки на Анонимните алкохолици, си заслужава да ги разгледаме. Да видим промяната, която настъпва в алкохолика по време на участието в сбирки на АА, смисъла на самите стъпки и на сътрудничеството с настойник, наричан от членовете на АА „спонсор”.

     Аз, като клиничен психолог с куп полски и чуждестранни удостоверения за завършени курсове и практики в областта на терапията на зависими и техните семейства, се интересувам от феномена АА поради професионални, интелектуални и лични причини. Признавам си, не съм срещала често други толкова удивителни явления,  свързани с умението да се спряваш с проблема - както  при болни така и при здрави хора.

     Интересувам се от психологичната същност на промяната в алкохолика, който започва да се изменя от зависим и затова пиещ човек в непиещ поради факта, че е зависим. Във връзка с разликите в подходите на професионалистите, от които едни признават АА, а други не, в съзнанието ми изникват думите на една американска терапевтка. Когато я попитали дали смята за възможно ефикасното спиране на пиенето без програмата на АА, тя отговорила: „Да, може да се трезвее и без АА. Само че много по-самотно и с по-голям риск от рецидив на болестта”.

     Веднъж един изтъкнат духовник и теолог помолил непиещ от дълго време член на АА да му обясни смисъла на програмата на Анонимните алкохолици. Онзи му прочел на глас Стъпките и Традициите, а след това му разяснил какво означават те за него и как му помагат в дългогодишната трезвеност. Духовникът го изслушал и казал: „Та вие не казвате нищо по-различно от това, което ние казваме в църквата”. „Така е – отговорил алкохоликът – само че нашата програма действа, защото е съставена по такъв начин, че болните хора да могат да я използват”.

     Трябва да се съгласим с това. Много от посетителите на църквите злоупотребяват с алкохол, а в АА престават да го правят. Анонимните алкохолици придават голямо значение на своята литература. В продължение почти на 70 години са възникнали много стойностни, общо взето кратки и написани по разбираем начин текстове. В тях се говори учудващо малко за самия алкохолизъм. Само толкова, че е хронична болест и че не е симптом на някакво друго разстройство; че тази болест унищожава психическото и физическото здраве, спира духовното развитие и смущава семейния живот.

     АА има много повече какво да каже за алкохолика като човек, отколкото за болестта като такава. В книгите на АА могат да се намерят по-скоро описания на специфичните черти на алкохолиците, особените черти на личността, които са характерни за тази болест. Най-много обаче се говори за това как да живеем с такава  хронична болест. Там ще намерим съвети, насоки и предложения за честите опасности, с които могат да се срещнат зависимите хора в ситуации на стрес, фрустрация и емоционално вълнение.

     Книгите на АА съдържат прости препоръки от рода: „Ходи на сбирки, работи върху себе си заедно със своя спонсор, възползвай се от помощта на общността при решаването на своите проблеми, прилагай Стъпките в живота, учи се от другите на самодисциплина и добра организация на времето”. И разбира се: „Не посягай към първата чашка”, защото – както е казал някой – „една е прекалено малко за алкохолика, а следващите се превръщат в запой”. АА учи алкохолиците на трезв живот, без да ги плаши с алкохол, а единствено като им предлага изпитани методи за решаване на проблемите. Тези методи на АА се съдържат и в т.нар. „девизи”, напр. „Живей и остави другите да живеят”, „Първо най-важното”, „Дай време на времето”, „Недей да пиеш само днес”, „Прости и се довери на Господ”.                        

     Всичко това, взето заедно, действа. И статистически погледнато и „на око” – тези, които са се присъединили към АА, действително не пият. На сбирките се срещат и хора с истински разстройства, с огромни проблеми, необразовани, много от тях с болен черен дроб, прекарали инфаркти, пристъпи на епилепсия или делириум. Изумително е как тези напълно „побъркани” хора умеят все пак да си помагат в здравеенето. Самият факт, че някой помага на другите, прави и самия него по-силен. Хората разказват изсторията на Бил У., считана за действителна случка. След като самият той известно време вече не пиел и повярвал в изцелителната сила на разговорите с друг алкохолик, започнал да води вкъщи случайни пияници. Разказвал им за себе си с надеждата, че ще последват неговия пример и ще спрат да пият. Веднъж трябвало да остави няколко такива „пансионери” с жена си, тъй като заминал в командировка. Наредил й да ги храни и да се грижи за тях, докато той се върне. Когато след няколко дни се върнал, в дома му нямало нито един алкохолик. Жена му обяснила, че в момента, в който състоянието им малко се подобрило, те си тръгнали и неминуемо продължават да пият. Бил се притеснил: „Виж ти, а аз пък си мислех, че поне на един от тях ще успея да помогна да не пие”. А съпругата му отговорила: „На един помогна”.

     Анализирайки програмата на АА, не може да не забележим, че нейната главна цел е действието, делата, въвеждането на конкретни промени в поведението, а не разучаването, анализирането, търсенето на причини или формулирането на теории. Програмата на АА се съсредоточава върху дейното приучаване как да не се пие и само върху това. От началото най-важната цел на участието в АА е била и остава само една: въздържане от пиене. Никой не трябва да се рови в миналото, да анализира своята личност, нито да я диагностицира или класифицира според някакви каталози. АА анулира въпроса Защо? Отхвърля разсъжденията върху това защо някой е станал зависим, защо е започнал да пие, защо е пил повече от другите, защо не е могъл да спре и така нататък. В началото новакът в АА може изобщо нищо да не разбира, да няма никакви знания; достатъчно е да идва на сбирки, да помоли някого да му стане спонсор, да се старае да подражава на другите трезвеещи хора и да взима думата на сбирки всеки път, когато се появи някакъв проблем, застрашаващ трезвеността му. В този смисъл програмата на АА е примитивна, защото не съдържа елементи, изискващи знания, образование или голяма интелигентност. Напротив, всички тези донякъде положителни черти могат да пречат на новака в следването на примера, който му дават напредналите в трезвеенето участници в общността.

Идентифициране 

     Най-важният процес в началото на пътя към трезвеност е възможността за придобиването на нови искани умения при отъждествяването с другите здравеещи алкохолици. За човек с разколебано чувство за собствената стойност, с тежки загуби и щети, предизвикани от пиенето, възможността да принадлежи към една група, която го приема, както и идентифицирането с другите е ефикасен начин за намаляване на срама, вината, чувството за нищожност и изолираност. В АА хората прощават на себе си някогашни вини благодарение на това, че останалите участници нямат претенции към тях за нищо. Всеки доста бързо се убеждава, че всички са еднакви или много си приличат и че и другите са вършели, ако не по-лоши, то поне подобни неща. Чрез участието в общността на АА човек се освобождава от чувството за вина и срам по-добре и по-бързо, отколкото би могъл да го стори с помощта на индивидуална терапия. Свалянето от себе си на бремето на срама и вината улеснява изключително много по-нататъшното трезвеене.

     Друго предимство на АА е неформалността на отношенията между участниците в общността. Тук думата „член” дори не пасва, тъй като няма никакви записвания, членски карти, регистър на фамилни имена или йерархия. Веднага всички се обръщат един към друг на малки имена, често се сменят хората, които водят срещите, всички дават средства в общата касичка, за да могат заедно и без помощи отвън да платят наема на залата, кафето или чая. Участието е напълно доброволно, сбирките се водят по аматьорски начин, тоест веднъж по-добре, веднъж по-зле. Някои са скучни, други повтарят непрекъснато едно и също – но смисълът на сбирките е в това, че всеки говори за себе си, никой не критикува другите и не оценява, като по този начин допринася за общото чувство за безопасност и за атмосферата на приемственост. Всички опити за отклонения не по същество, изводи и теоретични анализи биват веднага отрязвани. „Говорим за себе си” – ще чуе всеки, който поиска да се впусне в такива размисли. Психоложката, с която работя в Центъра за терапия на зависимостите, разказва по много хубав начин на пациентите за този изключителен смисъл на сбирките: „Това е късче от рая на земята. Защото къде другаде ще можете да кажете за себе си всичко най-лошо и на всичкото отгоре ще ви прегърнат за това?”

     Всъщност в АА не функционира никаква система за контрол. Появата на какъвто и да било „шеф” веднага бива оспорвана. Общността съществува и продължава да съществува само благодарение на участниците, които искат да я поддържат. Въпреки липсата на ръководство, в АА присъства елементът на предводителство, въплътен в лицето на „спонсора”, тоест на човека, който взима под крилото си друг участник, обикновено по-малко напреднал в трезвеенето. Спонсорът не е някакъв изключителен специалист, а просто друг участник на АА. Общността е сплотявана от принципа на взаимност: един алкохолик помага на друг. Спонсорът си има свой спонсор. Някога самият той е получил от някого помощ, а сега я оказва на довереника си.

     На сбирката на другите не се правят забележки, но спонсорът в разговор на четири очи може дори да ругае и да се кара. Спонсорът показва пътя като водач по време на планинска експедиция. Когато забележи, че някой върви прекалено близо до пропастта, той го хваща за ръкава и го отдалечава от опасността. Спонсорът е като спасител, по-достъпен от сбирките, които не можеш да имаш по всяко време. Спонсорът е нещо като треньор. (Може би думата „треньор” на полски език би била по-добро определение от „спонсор”, която се свързва с финансов попечител или дарител. Но след като АА са избрали спонсор, нека бъде спонсор).

     Като изключим съдбите на безнадеждните алкохолици, в АА цари оптимизъм. Той произтича от факта, че всеки, който отива там, е живо опровержение на отрицателните мнения за безнадеждността на алкохолизма. В АА разсъждават така: „Ето, имаме си Юрек, Кшишек, Анка или Стефан – те успяха, спряха да пият. Защо пък всички други да не успеят? Единственото условие е да започнат да правят същото като Юрек, Кшишек, Анка и Стефан”. Надеждата за подобрение на живота идва от хора, които са успяли. Не произлиза от някаква теория, а от практиката. Практиката не подлежи на съмнение, дори тогава, когато не може да бъде аргументирана теоретично. Нещо го има, защото просто го ИМА.

     Мисля, че ефикасността на движението на АА се крие поне отчасти в неговата простота. Развитието на АА е довело до възникването на нова форма на „нещо като лечение”, провеждано в тези неформални групи без участието на лекари, психолози, лидери или терапевти. Там няма разграничаване на учители и ученици. Един и същи човек е едновременно и едното и другото. В АА се говори за „споделяне на опит, сила и надежда”. Формулата на „споделяне” се е разпространила по примера на АА сред хора, засегнати от други хронични проблеми, за които е трудно да се намери помощ. Става въпрос за проблемите, които не отминават, както и алкохолизмът не отминава след спиране на пиенето. Това което отминава, са последиците от пиянството, а не самата зависимост. В АА се използва думата „трезвеене”, като се има предвид нещо повече от статичното понятие „трезвеност” или „ремисия”. Трезвеенето означава процес на придобиване на зрялост и все по-добро справяне с предизвикателства и проблеми.

     Медицината сама по себе си не е намерила изход от зависимостта. На Анонимните алкохолици дължим основите за създаването на модерна програма за лечение. В тази програма, както и в програмата на АА, пътят минава през честно и открито говорене за своите преживявания – за чувствата, мислите и тревогите. От споделянето на опит или от съвместното търсене на решения на всички проблеми, възниква обща ценностна система. Хората се учат да постъпват така, че да решават проблемите по най-добрия начин и да избягват неконтролираните емоции. Този път се състои в приучаването да приемаме това, което не можем да променим, на смелост да променим това, което можем да променим, и на мъдрост, за да различаваме едното от другото. Тази „философия на примиряването” или казано по друг начин „философия на смирението” или още „философия на реализма” взима връх над обратната философия на борбата, претенциите, своеволието и бунта. Пътеводителят, който помага в научаването на новата философия, е „Молитвата за вътрешен мир”. Понятието „вътрешен мир”, употребявано в АА, психиатрите наричат „психическо здраве”, „зрялост” или „нормалност”, а поетите – „щастие”.

     Не без значение за тази зрялост е духовният характер на програмата на АА. Много философи и психолози, които са присъствали на раждането на АА в Америка, подчертават смисъла на духовната промяна. Един от тях е бил Уилям Джеймс, който обърнал внимание на влиянието на духовното „пробуждане” върху преобразяването на характера на човека. Друг авторитет, спомогнал за формулирането на основните принципи на общността, е бил психиатърът Хари Тиебоут. И двамата мислители са оказали влияние върху Бил У. и другите съавтори на програмата на АА. Джеймс е написал, че религиозното преживяване предхожда момента, в който преувеличеният Аз се пръсва като пробит балон и се освобождава от високомерието и надутото убеждение за собствената изключителност. Моментът на духовно пробуждане често пъти настъпва в ситуация, когато човек се озове „на дъното”, когато се почувства безкрайно изтощен и смазан. Д-р Тиебоут е забелязал, че за алкохолика този момент може да настъпи само тогава, когато той отстъпи от своята неприкосновена представа за себе си като за човек, който ще се справи сам с всеки проблем. Парадоксално, това се случва тогава, когато алкохоликът, падайки на най-ниското стъпало на моралната и обществена стълбица, тоест на „дъното”, получава шанс да започне духовно пътешествие към висините, които понякога са недостъпни за „обикновените” хора.

Личността на алкохолика според АА 

     Личността е добра тема за психолога. Затова нека видим каква е личността на алкохолика, видяна с очите на общността. Бил У. е писал много за това, като е смятал за главна черта на хроничния алкохолик своебразното „всемогъщество”, тоест удебеността или усещането за абсолютна мощ не само в нещата, които засягат собствената му личност, но и целия свят. Разбира се, нито един алкохолик няма основание да вярва в своето всемогъщество. Алкохоликът ИСКА единствено да контролира всичко и предполага, че това е достатъчно. „Трябва да бъде моята воля и край” – мисли той като дете.

     Друга черта от личността на алкохолика е склонността към зависимост, съчетана с чувството за всемогъщество, което се проявява в изискванията и очакванията спрямо другите хора. Алкохоликът разсъждава: „Когато имам нужда от теб, ти трябва да си до мен и да ме измъкваш от неприятностите”. Защо? „Защото аз искам така”. Тази логика произтича от убеждението, че алкохоликът има някакви по-големи права, по-големи привилегии, по-важни причини да очаква от света да му сътрудничи и да оценява неговите дела. Доминацията и зависимостта вървят тук ръка за ръка. От една страна алкохоликът има нужда да властва над другия (доминация), но и не си представя да оцелее без този друг човек (зависимост). Колкото по-зависим е, толкова повече се нуждае от гаранция, че този човек няма да го изостави, ще направи всичко за него и то като по поръчка. За да постигнат подобно подчиняване на своите цели, алкохолиците прибягват към най-различни методи. Най-чести са манипулацията и насилието.

     Ние знаем, че нещата стоят по този начин, не защото някога Уилям Джеймс или Хари Тиебоут са го написали. Знаем, защото ще го разпознае всеки, който има взимане-даване с пиещи алкохолици. Осъзнават го и самите алкохолици, но едва когато истински се вгледат в своето поведение, тоест когато изтрезнеят достатъчно. Обикновено подобна искрена самооценка става възможна след задълбочена работа върху Четвърта стъпка от програмата на АА „12 стъпки” и постигане на малко по-дълбоко себепознание.

     В книгите на АА характерните черти на незрялата личност, а тя е типична за       пиещия алкохолик, са описани сполучливо. Нещо повече, те срещат приемственост. „Такива сме” – казват съзнаващите своите недостатъци хора от АА. Това признаване на своите слаби страни представлява първата стъпка, която впоследствие води до коренна, макар и обикновено отнемаща много време промяна.

     Новаците в АА разбират за своята незрялост още на прага на трезвеенето. От самото начало те са подтиквани да започнат да се вглеждат в себе си, да откриват в себе си склонностите към манипулиране, всемогъщество, високомерие, опити за контролиране и т.н. Разпознаването на тези черти е задължително условие за започването на каквато и да е личностна промяна. В записаните изказвания на самите алкохолици те се описват като хора от типа „всичко или нищо”, които имат нереален копнеж за слава, възвишеност и изключителност. Говорят за своите изтънчени очаквания и за убеждението, че са по-специални, „различни от другите”.

     Себелюбието и егоцентризмът са присъщи на алкохолиците. Те често са пример за развихрено своеволие. За тях е характерно и отричането, което се проявява в едновременното съществуване на две убеждения: „Мога да пия така, както другите” и „Дори ако моят опит с пиенето показва обратното, аз не го признавам, защото съм различен. Аз съм изключение от правилото”. Може да се каже, че алкохолиците са досущ като малките деца, които очакват, че светът ще се върти около тях. Често в записаните изказвания ще срещнете признанието, че на прага на трезвеенето в АА алкохолиците установяват, че не са „пъпът на света”. Удивително е колко знания за собствената същност и за чертите на „зависимата личност” могат да се открият в техните лични изповеди. 

Загуба на контрол и своеволие         

     Често пъти зависимостта (от алкохол, наркотици и т.н.) се дефинира като загуба на контрол върху количеството и честотата на употреба на дадено вещество, а впоследствие и загуба на контрол върху това, което човек прави под влиянието на отравяне на организма и преди всичко на смущение на функцията на мозъка. Самите алкохолици подчертават желанието си за притежаване на абсолютна власт върху себе си и другите. Книгите на АА, които се опират единствено на опита на хората, казват много повече за зависимостта. Според АА зависимостта е неограничена нужда от контрол изобщо. Нещо повече, този контрол е толкова повече желан, колкото повече са доказателствата за това, че го няма.

     Психиатърът Лесли Фарбър в книгата със заглавие „Лъжата, отчаянието, завистта, ревността, самоубийството, сексът, наркотиците – и добрият живот” казва, че съвременният стрес и безпокойство са наше лично дело. Ние сами си ги осигуряваме предимно поради невъздържаната злоупотреба със собствената воля, тоест „своеволието”. Той между другото пише: Да искаш нещо, което не бива да искаш – това е признак за разюздано, обречено на провал своеволие. То е вечният източник на човешката фрустрация.

     Човек по силата на волята си може да направи така, че да отиде да играе тенис, но не и да спечели. Силната воля е достатъчна, за да отидеш при някого, но не и този някой да те заобича. Май не е достатъчна и ние да обикнем някого. Волята, макар и много силна, не е много от полза, за да постигне човек щастие.

     Разбирайки зависимостта като стремеж за щастие, ние може да гледаме на алкохолика или наркомана като на човек, който просто за нищо друго не копнее, освен за това, да се чувства добре и да си осигури усещането на емоционален комфорт. Копнее да не усеща болка, страдание и нещастие. Алкохолът трябва да е защита срещу нежеланите, досадни проблеми на този свят, с които той не умее да се справи. За съжаление, такъв тип мислене доказва липсата на зрялост и неспособността за предвиждане на последствията от своите действия. От друга страна ние знаем колко „щастие” и „комфорт” дава алкохолът на алкохолика.

     Лесли Фарбър забелязва, че алкохолът, наркотиците и други подобни методи би трябвало да бъдат за зависимия ключ към щастието. Те трябва да му помогнат да осъществи стремежа си към удовлетворение и отпускане, тоест всъщност към илюзорно щастие. За съжаление, в крайна сметка излюзията винаги се изпарява.

   Когато предизвиканите от алкохола проблеми започват да се трупат, алкохоликът усеща, че губи контрол и всичко се разпада. На него му се струва, че губи разсъдъка си, започва да се самосъжалява, чувства се объркан, ужасен, изплашен, без цел, а най-вече все по-изолиран, самотен и изоставен от Бога и хората. Кризата започва в момента, в който такъв човек достига своето „дъно”. Това достигане е придружено от различни психически сътояния, приближаващи се до лудост, отчаяние, чувство за катастрофа. Именно в такъв момент алкохоликът може да преживее онова необикновено сътресение, за което стана въпрос по-рано, „когато балонът на високомерието бива пробит и изведнъж от човека изхвърча убедеността за собственото могъщество”; тогава той трябва да приеме реалността. Тази криза може да даде шанс за започване на процеса на узряване, на духовно развитие и на собствено възраждане за света. Може би ще прозвучи патетично, но на много алкохолици този момент им напомня пробуждането от кошмарен сън. АА показва как да разбираме тази криза и по какъв начин да превърнем този прелом в начало на развитието.

     В книгите на АА често се повтаря думата „смирение”, разбирана като реализъм, нелицемерно мислене и стремеж към абсолютна искреност. Смирението в движението на АА е ключ към възродения живот. То може да бъде постигнато чрез пробиване на балона на високомерието, когато най-накрая човек отстъпи от убеждението, че е изключителен. Това е отказване от всемогъществото и идеализирания детски образ на собствената личност, внезапно осъзнаване, че човек може да направи нещо, но не може да направи всичко. 

Зрелостта според АА 

     Вече знаем много неща за незрелостта на алкохолиците. Нека погледнем по-отблизо, какво според концепцията на АА е зрелостта. Първо, тя се постига чрез отърваване от високомерието. Да бъдеш човек не означава да контролираш всичко, но означава – независимо дали някой е вярващ или не – да признаеш своята зависимост от (някаква) Висша сила. Накратко казано, тази Висша сила решава дали вдругиден сутринта ще се събудим. За трезвеещия алкохолик това означава, че трябва да се откаже от ролята на генерален директор на вселената и да признае, че е просто едно ограничено и заблудено човешко същество.

     Чудя се, как в ума на алкохолика може да се съгласува противоречието между представа и действителност, между чувството за необикновеност и непрекъснатото получаване на доказателства, че не е в състояние да направи това, което е решил. Мисля, че високомерието и увереността в собственото превъзходство над другите, както и чувството за малоценност, е само привидно противоречие. Всъщност това са двете страни на един и същ медал. Когато някой очаква невъзможното, е ясно, че няма да го постигне. Следователно, ще се появи неизбежна фрустрация. Същото е и с признаването на своята ограниченост. Ако човек не осъзнава, че не може да се справи с всичко, което си пожелае, естествено е рано или късно да се разочарова. И отново ефектът ще бъде фрустрация. По този начин чувството за малоценност крие илюзорни представи за собственото всемогъщество и изключителност. А от своя страна такива представи трябва да донесат на човека разочарование и впоследствие намаляване на чувството за себестойност. Омагьосаният кръг се затваря.

     Подобен парадокс на „прекалено порасналия Аз джудже” се потвърждава от психолозите, изследващи личността на престъпниците-рецидивисти. Повечето от тях, когато извършат някакво престъпление, биват наказвани, а после отново извършват престъпление, все едно нищо не се е случило, и отново попадат зад решетките. След като излязат от затвора, цикълът започва отначало. Психологичният профил на рецидивиста напомня профила на отявления алкохолик. Нито единият, нито другият не си вади поука от преживяното. Сигурно именно защото и единият, и другият се смята за специален и наивно вярва, че „сега вече ще бъде различно”. Че правилата на нормалните хора не важат за него. Че наказанието ще му се размине. Но когато не му се размине, той се вбесява и се смята за жертва, незаслужено застигната от неприятни последици. Това не е ли проява на инфантилно поддаване на илюзията?

Да излекуваме мисленето 

     От психоанализата е дошло убеждението, че в основата на някои патологични поведения се намира чувството, че съм по-лош от другите. Но ако погледнем по-надълбоко, под този „комплекс за малоценност” ще открием „комплекса за превъзходство” – преувеличена увереност в собственото измислено величие, преминаващо всякакви граници. В това се състои онова детинско всемогъщество, за което са писали и говорили Хари Тиебоут и Бил У. За да се излекува подобно смущение, е задължително изграждането на здравословно чувство за себестойност, опиращо се на себеуважението и реалистичния образ на собствения Аз.

     Нека си спомним познавателната теория, използвана в лечението от времето на Алберт Елис и Аарон Томас Бек, както и за нейната бихейвиорално-познавателна модификация. Тя се различава от самата бихейвиорална терапия, тоест от механичното дресиране и изработването на павловски условни рефлекси и от инструменталната интерпретация и оценка на начина на мислене и постигането по този начин на промяна в емоциите и поведението. Използваният в АА път води до освобождаване на алкохолика от чувството на малоценност, на превъзходство и на онази алкохолна изключителност. АА учи, че всички имат право да грешат и че всички заслужават уважение, независимо от постиженията или тяхната липса. В АА казват, че единственият начин за това е смирението и признаването на истинската, реална действителност. Да, човешките същества са по природа ограничени. Човекът може да направи нещо. Никой не може да направи всичко.

Духовността в АА

     Същността на общностите, опиращи се на модела на АА, е в духовния характер на програмата, която признава факта, че съдбата на човек не се намира единствено в неговите ръце, а зависи от Висшата сила. Като се приеме тази идея, става ясно, че наистина можем да направим нещо – особено нещо, което зависи от нас самите; не можем всичко – защото не всичко зависи от нас. По този начин човек се присъединява към човешкия род и става просто човек като другите. Изключителен и неповторим, но като другите. Тъй като и другите са изключителни и неповторими. Това в известен смисъл представлява смирението.

     Отърваването от високомерието в полза на смирението е процес, който протича благодарение на това, че други хора с подобен проблем могат да послужат за пример. Естествено не за всеки. Жалко, защото тези, които отхвърлят подкрепата на АА, по-дълго страдат, а понякога изобщо не намират изход от ада на зависимостта. Най-трудно се приспособяват към АА тези, които все още не са изгубили илюзията за своята мнима безпогрешност и всемогъщество. А също така и тези, на които алкохолът все още не е отнел всичко, и те продължават да разчитат, че това, което им е останало, ще им стигне, за да живеят достойно. При мисълта за тези хора и измъчените им близки ни става тъжно, че толкова много доброта и доброжелателност се падат на тези, които вече ги имат, а не на тези, на които биха били от полза.

     В АА цари „колективна искреност в признаването на общата слабост” – както казва Ърнест Курц, духовник, философ и историк на АА. Именно това преживяват трезвеещите алкохолици на сбирките, при съвместната работа със спонсора, по време на четенето на литературата на АА и медитирането. От това се ражда духовното пробуждане и започва изграждането на зрялото интегриране на отговорния за своя живот човек.

     Тази положителна духовност влияе за утихването на страха, прощаване на самия себе си и на другите, намаляване на претенциите спрямо света и перфекционистките очаквания на отделната личност. Духовността улеснява приемането на собствените ограничения и осъзнаването „Не съм Господ”. Признаването на собствената ограниченост позволява да я забележим и у другите, благодарение на което те могат да се превърнат в източник на обогатяване, а не на заплаха. Като приемем своята слабост, можем да започнем да споделяме с другите това, което притежаваме или умеем. Не несъвършенството носи на човек морална вреда, а лицемерието или нежеланието то да бъде видяно. 

Хуморът в АА 

     При посещенията ми на отворени сбирки съм забелязала, че там хората често се шегуват с тази сериозна болест - алкохолизма. „Те се смеят на себе си – мислех си аз някога – а други заради тях толкова са изстрадали”. С течение на времето започнах да разбирам, откъде идват тези шеги. Помня го, особено от САЩ, където на повечето сбирки (най-вече спикерските) има повече смях отколкото в много от кабаретните шоу-програми. Хуморът, както по-рано и алкохолът, е лекарство срещу страха.

     Аз не обичам и не слушам пиянски истории, от друга страна много се вълнувам и ме трогват „класическите” разкази в АА. Понякога на една и съща сбирка може да се чуе и едното, и другото, но съм забелязала, че самите участници в АА вече доста добре правят разликата. Всяка история на човек от АА е разказ, в който винаги присъства мотивът на отказване от изпълнения с високомерие Аз. Присъства и специфичен тип чувство за хумор, което позволява да се смеем на самите себе си. По-зрелите трезвеещи алкохолици наистина умеят да се присмиват и да иронизират своите недъзи. Тъй като не говорят за други хора, а само за себе си, това не е нито враждебно, нито злорадо. Публичното осмиване на собствените недостатъци обикновено цели привеждането на алкохолното его до реалистични размери и спукването на надутия Аз.

     Ето няколко примера за шеги на хора от АА по техен адрес, които съм чула през годините на съвместна работа с общността не само в Полша.

     За „сухия” алкохолик: Един тип става сутринта ужасно ядосан. Жена му го пита, какво иска за закуска. „Две яйца. Едното на очи, а другото на омлет”. Съпругата пържи яйцата, слага ги на две чинии и ги поднася на мъжа си. Той се вбесява и захвърля и двете чинии на пода. „Какво ти става?” – пита жената. „От това яйце, което трябваше да е на очи, си направила омлет, а това, от което трябваше да е омлетът, си го направила на очи”.

     Един образован и титулован терапевт, който също преминал през рехабилитационно лечение, се върнал вкъщи и малко след това се срещнал с временния спонсор, препоръчан му от колегите. Той се оказал човек без средно образование. Господата отишли заедно на сбирка, а после на кафе, за да се опознаят по-добре. Психологът дъгло анализирал на глас как според него е могло да се стигне дотам, че самият той, толкова образован познавач на човешката личност, да стане алкохолик. Когато свършил, спонсорът казал: „Знаеш ли какво, ако златният ти часовник падне в помийна яма, не е толкова важно защо се е оказал там, а как да го извадиш”.

     Чувала съм и история за една жена с известен стаж на трезвеност, която била помолена на сбирка да разкаже своята пиянска биография. Макар че имала сценична треска, тя разказала за себе си. Като свършила, получила бурни овации. Червена като домат, жената извикала: „Майчице, та аз май нищо смислено не можах да кажа. През мен е проговорил самият Господ”. Тогава някой се провикнал от последния ред: „Глупости, кълна се, че мълчах!”, а от другия край на залата долетял друг глас: „Е, хайде сега пък Господ? Той не говори чак толкова мъдро”.

     В АА казват: „Бих разказал за своето смирение, но има прекалено малко слушатели” или „Бих могла да разкажа накратко за своето смирение, но за съжаление не разполагам с пет часа”.

     Един алкохолик отишъл на сбирка на група, в която никога не бил присъствал. Малко позакъснял, но стигнал на посочения адрес, а там на три врати висяла бележка с надпис: „Сбирка”. Доближил се до едната врата и чул шепот, доближил се до втората и чул ридания, доближил се до третата, а там - гръмък смях. Влязъл в последната врата и улучил, защото точно това била срещата на Анонимните алкохолици. В залата, откъдето се чувал шепот, протичала среща на Ал-Анон, а там, където имало ридания – сбирка на Възрастни деца на алкохолици.

     Последната случка има не само хумористична краска. В онази сбирка, където хората се смеели, явно просто са участвали много трезви алкохолици. Единствено истинското „трезвеене” с достатъчно дълъг стаж осигурява такова качество на живота, което позволява да посрещаме с хумор, или поне с благоразположение на духа, както слънчевите, така и облачните дни.