Глава VI 

РЕЦИДИВЪТ НА БОЛЕСТТА ОТ ГЛЕДНА ТОЧКА НА АА

     Малко са тези, които осъзнават, че всъщност Програмата на 12-те стъпки е възникнала като програма за предотвратяване на рецидивите на болестта. Легендарните създатели на АА – Бил и Боб, не са изработили тази програма, за да се предпазят от заболяване от алкохолизъм. През паметната 1935 г. и двамата са били признати от лекарите за „безнадеждни алкохолици”, на които не предричали оздравяване. Двамата изведнъж започнали да правят нещо, което бавничко, стъпка по стъпка, ги научило да живеят в трезвеност. И двамата чак до смъртта си (след много години) вече никога не пийнали и капка. Накратко казано, сами намерили начин, който позволява ефикасното избягване на издънките и запоите, тоест на рецидивите на болестта. Те го описали старателно, като използвали личните изповеди на много други трезвеещи алкохолици. Въпреки че тази програма се побира само на стотина страници, изглежда тя е напълно достатъчна за трайното спиране на пиенето и за предотвратяването на рецидивите. Тези, които работят по нея, потвърждават със своя пример нейната ефикасност. Често пъти се появява въпросът дали АА е добро нещо за всеки? Ще отговоря така: да, добро е за всеки, който не изисква по-индивидуален подход и който пожелае да приложи програмата в живота си, като използва систематично заложения в нея сбор от принципи и предложения.

     Програмата на АА е обрасла през годините в неписана мъдрост, взета от опита на хиляди трезвеещи в общността алкохолици. Тази мъдрост съществува под формата на прости девизи и сентенции. Те представляват своеобразен рецептурник с помощни средства в борбата с трудностите на трезвеенето и с всички възможни опасности, свързани с него. В девизите и сентенциите нито веднъж не се среща думата „алкохол” (а в Стъпките само веднъж). Ето защо не е задължително тази програма да бъде предназначена само за алкохолици. Тя може да бъде призната за универсална школа за хора с каквато и да е зависимост, както и за всички закъснели ученици, които поради някаква причина не са узрели и не са се научили да живеят като пораснали.

     Преди да разгледаме важните елементи, съставящи „противорецидивното” разбиране на АА, нека изпреварим отправяните по адрес на общността упреци и съмнения. Най-напред от страна на пациентите. АА не пасва на такива хора, които искат „главата” им да трезвее – ще използвам това разговорно определение, отнасящо се до някои всезнаещи пациенти. Те чуват указанието, че след лечението трябва да ходят на сбирки, да си намерят спонсор и да работят в писмен вид по отделните стъпки. Освен това трябва да продължат да си водят дневник на чувствата, да разпознават своите „отключващи механизми”, да помолят няколко човека от своето обкръжение да се намесват, ако забележат, че се случва нещо лошо с тях. О не, такива прости решения не са за тях. Те вярват в своите знания и самосъзнание. Нямат желание да се доверят на други хора, защото, за съжаление, прекалено много се доверяват на самите себе си.

     АА не се харесва и на хората, които са прекалено нарцистични, пасивно-агресивни и манипулиращи,или категорично настроени против обществото. Те не понасят правилата и ритуалите, искреното „отваряне” пред другите, нито помагането на когото и да било. В известна степен такива са и тези, които много се страхуват зависимостта от алкохол да не прерасне в зависимост от групата или общността на АА като такава. Във всеки случай, смятащите се за „индивидуалисти” зависими често използват този аргумент. Следователно, анонимните принципи на „споделянето на опит, сила и надежда” не е за тях. Те биха предпочели да са звезди, без да разбират, че именно това чувство на знаменитост вече отчасти е допринесло за тяхната болест. Излизането от нея трябва да мине през смирението и общността, а не през високомерието и изключителността.

     От своя страна алкохолиците с обсесивно-компулсивен или зависим характер много често намират подходяща за себе си среда именно в АА. Тези хора охотно и без голяма съпротива откриват там за себе си много истини, като се идентифицират с останалите, подобни на самите тях, участници. Поради това дори не трябва много да се променят, тъй като виждат, че много други алкохолици имат подобни черти и променят само тези, които най-много им пречат в поддържането на трезвеност. Това са предимно редовните посетители на сбирките и клубовете на АА, които лесно се шегуват със себе си, умеят да се присмиват на своето безславно минало и казват, че дължат на АА своята нова идентичност.

     А сега упреците спрямо АА от страна на професионалистите. Те са общо взето подобни на споменатите по-горе забележки на пациентите. Начело са лекарите и психолозите, които вярват в магическата сила на знанията и интелектуалното разбиране. Някои надценяват силата на страха от последствията от пиенето и измъчват своите пациенти главно с тяхното изброяване, смятайки, че като събудят страх или угризения на съвестта, ще ги предпазят от връщане към порока. Срещат се и терапевти, които вярват, че освен тяхната професионална помощ нищо друго не е в състояние да помогне на хората в здравеенето. Те имат склонността да контролират, а няма начин за контролиране на участниците в АА. Спазването на правилата в АА е доброволно, а това, което лекува, не е научно и не може да бъде доказано; няма теория за него, нито математическа формула. За да се помага на другите, в АА няма нужда от дипломи или лицензи, които някой може да даде или отнеме. Самата анонимност е опровержение на контрола, защото никой няма да провери, дали казаното от някого е истина или не.

     Хората от АА отначало само слушат другите алкохолици, след това се изслушват взаимно, а после вече просто слушат гласа на своята съвест и разум – и само от време на време проверяват дали не разсъждават или не постъпват по глупав или лош начин. На тези, които се опасяват от „развиването на зависимост от АА”, просто ще кажа, че дори и действително това да стане нова зависимост, то тя няма да предизвика болезнени щети. Напротив. Ако помага в здравословния начин на живот, къде е проблемът? Толкова много хора ходят на църква, приемат причастие, уединяват се за молитва и не си представят живота без религиозни практики. Дали някой ще каже, че става въпрос за зависимост? Или нека вземем за пример човек, който е претърпял тежка контузия, и за да функционира добре, трябва редовно да прави гимнастика или да ходи на физиотерапия и то не временно, а през по-продължителен период от време. Никой няма да нарече рехабилитацията, било и продължаваща до края на живота, зависимост. Не липсват примери и за други редовни практики, като например слушането на музика или тренирането на любим спорт. Фактът, че някой го прави често и редовно и не си представя живота по друг начин, не означава, че става въпрос за порок. В крайна сметка основен симптом на зависимостта са разрушителните последствия. Не мисля, че рехабилитацията на алкохолици в АА може да се сметне за зависимост, която води до каквато и да било деструкция.

    Нека разгледаме сега начините за предотвратяване на рецидиви в АА. Много от тях имат чисто поведенчески характер, като например указанията: Доведи тялото в АА, главата ще дойде по-късно (става въпрос за това, практическото действие да изпревари интелектуалното разбиране) или Извади си памука от ушите и си го сложи в устата (в началото трябва повече да се слуша, а по-малко да се говори, защото слушайки, можем да научим нещо ново от другите, а говорейки сами – по-скоро не).

     Присъстват и елементи (особено в 12-те стъпки) за започване на промяна и насочване на функционирането на различни нива. Те включват както следва: в Първа стъпка – признаване на безсилието, водещо до приемане на собствената болест; във Втора – пробуждане на вяра в нещо добро извън нас; в Трета – отхвърляне на нашия контрол, а следователно събуждане на доверие; в Четвърта – намиране на смелост за признаване на истината; в Пета – смирение и доверие във висша сила и друг човек; в Шеста се появява „светлинка в тунела”, на края на който е надеждата за промяна; в Седма – облекчение, че не трябва да се борим сами, тъй като някой или нещо ще се притече на помощ; в Осма – напускат ни страхът и срамът, които правеха невъзможно поглеждането назад и откриването на лошото, което сме направили; в Девета – внимателно и тактично поправяме това, което може да се поправи; тук се ражда себеуважението, а накрая и гордостта и чувството за себестойност; в Десета – същото като в Стъпките от Четвърта до Девета, само че в момента, всеки ден, тук и сега; в Единадесета – става реално обещанието за спокойствие и приемане на това, което иска и може да ни даде съдбата; в Дванадесета – извършва се най-големият скок по пътя към изграждане на чувството за себестойност, произтичащо от правенето за другите на това, което помага и на самите нас.

     Поради неколкократното споменаване на Бог, на програмата на 12-те стъпки лесно може да се припише не толкова духовно, колкото религиозно значение. Така е било известно време, например преди години в Петербург, където православни свещеници „приемали” новопостъпили в общността на АА. Те гонели от сбирките атеистите и агностиците, а от редактираната версия на Стъпките изчезнали думите така както Го разбираме, появяващи се след всяко споменаване на Господ. Това е било отдавна и днес почти никой не го помни. Програмата и движението на АА не са езотерични, а възможно най-практични и не си заслужава да се търси в тях Тайна, предназначена за малка група от избраници. Всъщност да, някъде има тайна, но мисля, че няма да я открием лесно поради простата причина, че тя е в хората. Във всеки поотделно, във всички заедно и то във всички, които са трезвяли в общността някога, трезвеят в момента и ще трезвеят дълго след нас. И то навсякъде – като се започне от Акрон, Охайо, през Москва, Париж, Улан Батор, Пекин, Атина, Вилнюс, Кампала и хиляди други градове, и се стигне до Варшава, Згиеж и Млава.

     Всичко в АА е може би твърде просто и затова колкото някой е по-учен (или иска да изглежда такъв), толкова по-трудно му е да признае смисъла на тази програма. Значи, по принцип трябва да признае, тъй като по света има хиляди живи примери за това, че програмата действа; макар да е факт, че е доста трудно да се обясни как действа. Мисля, че съвсем добре представят това не Стъпките и Традициите, а девизите на АА.

     Първият и най-важен, но, за съжаление, труден за превод на полски, е: OneDayAtaTime, тоест „Ден след ден”, „От ден на ден” или понякога превеждан като „24 часа” или „Само днес” (като подтекст „Не пия само днес”). Уж е ясно за какво става въпрос, но като че ли смисълът на тази идея малко ни убягва. На полски май звучи най-добре така: „Живей за днешния ден”. Какво ни казва този девиз? Той ни напомня за безценната стойност на времето, което имаме тук и сега. Кара ни да захвърлим ровенето из миналото и да избягваме илюзиите за бъдещето. Нищо не може да промени миналото, а няма как да узнаем предварително бъдещето. Девизът „Живей за днешния ден” ни напомня за уважението към времето, което тече в момента, единственото, в което действително присъстваме. Този девиз има в известен смисъл антични корени и прилича малко на латинското carpediem, което означава „улови деня”, а буквално: „Вземи колкото може повече от днешния ден”.

     В АА тази сентенция има още едно послание. На зависимите намерението да скъсат с порока им изглежда първоначално невъзможно. Най-трудно е вземането на решение от алкохолика да не пие (или от пушача да не пуши и т.н.) и следването му до края на живота. Във фазата взимане на решение умът ни не побира, как нещо, което упорито ни е придружавало през дълъг период от време, като алкохолът за алкохолика (или цигарите за пушача), може да бъде отказано веднъж завинаги. Онова „завинаги” може дори да се превърне (и наистина неведнъж се превръща) в причина за отказването от подобно намерение, тъй като то граничи с абсурд. Нещо съвсем различно е да откажеш алкохола за един ден. Това всеки го може. Всъщност повечето алкохолици правят нещо подобно много пъти. Един ден е дреболия. Не трябва нищо да обещавам, за нищо да се заричам. Просто живея за днешния ден и днес не пия. А утре? Утре ще бъде следващото днес. Както и вдругиден. Трудната задача, намерението, което прекрачва отвъд нашето въображение, делим по този начин на лесни за обхващане еднодневни епизоди, проверени на базата на предишния опит. Изчезва проблемът на страха от дългата перспектива на живот без алкохол. Човек мисли предимно за днешния ден и благодарение на това не преживява предварително ненужна печал, нито страх, че може да не успее. Дори само този АА-девиз: „Днес не пия” да бъде усвоен като водеща мантра, а впоследствие и като задълбочена философия за живота, той може да се окаже сам по себе си добър метод за предотвратяване на рецидивите на болестта.

     Общността на АА има такива девизи в изобилие. Нека вземем „Първо най-важното” (FirstThingsFirst). Този девиз ни припомня правилната йерархия на нещата и нуждата от съсредоточаване върху това, което е най-важно, както и безсмислието да се притесняваме за дреболии. Той въвежда ред в последователността на предприеманите действия и намерения; може да се каже, че ни учи на рационално планиране.

     Следващият девиз, на английски: KISS– KeepItSimple, Stupid, у нас е известен като „Не усложнявай” („глупако” се чете между редовете, тъй като в повечето случаи тактично се изпуска). Също поучителен. Препоръчва простия, реалистичен и делови начин на мислене за нещата и случките. Без догадки, предположения, измислици и търсене на „нещо гнило”. Той предлага да приемаме живота в реално, а не в условно или предполагаемо наклонение. Отучва от гадаенето и преструването, че си много умен и чрез това уцелва в десетката. Този девиз е едновременно лапидарен и мъдър и пасва изключително добре на зависимите, при които заедно с порока се развиват и такива черти на характера като: шмекеруване, лицемерие, прекалена мнителност, обърканост на преценките, недоверичвост и склонност за виждане единствено на нерешими ситуации в живота. За тези черти на зависимата личност се говори най-много в контекста на „защитните механизми” – начините за спасяване на себе си от страха без да се извърши промяна, тоест чрез самозалъгване, омаловажаване и рационализиране на проблема. Действието на тези защитни механизми е възможно благодарение на хитрите номера на ума. Може да се забележи известна закономерност: колкото по-развит интелектуално е даден алкохолик (или наркоман), толкова по-добре и по-дълго умее да се самозалъгва, да постига съвършенство в омаловажаването и рационализирането на последствията от своя порок, в прехвърлянето на вината за своето поведение на други или в намирането на поводи, поради които трябва да продължава да пие или да се друса въпреки отрицателните последици. Споменатият девиз ни напомня именно за това - да изключим онази привична система от „усложнители” и да се осмелим да застанем очи в очи с действителнстта, в мащаб едно към едно, а не умалена, увеличена или илюзорно деформирана.

    Друг девиз, малко тромаво преведен на полски, е: LetGoandLetGod. У нас е известен като: „Прости и се довери на Господ” (или „Допусни Господ до себе си”). Действително, буквално може да бъде разбиран по този начин. Прости, тоест разтвори стиснатата в юмрук длан, намали натиска, престани да се вкопчваш. В какво? В своето мнение, в своята правота, в своите планове, убеждения, привички, принципи. И веднага след това: довери се на Бог или Го допусни до себе си – тоест повярвай, че когато се отпуснеш, няма да се случи нищо лошо. Ще продължиш да съществуваш. Ако отстъпиш или престъпиш някакво свое намерение, самият ти няма да изчезнеш. Отказът от скованата принципност и упорство изобщо не трябва да означава самоунищожение. Допусни Бог – това озназава да признаеш, че ти не си бог. Направи място и за други правди. Съгласи се, че не е задължително всичко да става по твоему. Смисълът на този девиз прилича на молитвата: „Да бъде Твоята воля” и подобно на нея приканва към смирение.

     Девизът „Живей и остави другите да живеят” (LiveandLetLive) ни напомня за толерантността. Едва ли може по по-прост и сполучлив начин да се обърне внимание на нуждата от съсредоточаване върху собствените проблеми и собствения живот, а не върху другите хора, особено когато те ни нервират и отвътре ни идва непрекъснато да ги поправяме или променяме.

     За търпението, без което и дума не може да става за вътрешно спокойствие и емоционално здраве, се говори на свой ред в малко парадоксалния девиз: „Дай време на времето” (GiveTimeTime). В полското АА понякога на края се прибавя и „до време...”. Благодарение на това, девизът звучи малко хумористично и същевременно ни предупреждава да не се си оставяме изцяло на хода на събитията. „Дай време на времето, но до време” насърчава към пословичното запретване на ръкави и въвеждането на ред със собствените ръце, когато чакането стане прекалено дълго и безрезултатно. „Дай време на времето” без допълнение може да означава, че или ситуацията ще се промени изгодно в съвсем различна от планираната от нас посока, или емоциите ще стихнат и ще видим старата случка в нова светлина. Така или иначе, това е добро указание, което е от полза в много трудни моменти.

     В общността битуват много девизи. Те се обсъждат на сбирки, много от трезвеещите хора започват деня с медитиране върху тях, а в западните страни, където е разрешено залепването на надписи върху колите, могат да бъдат прочетени върху бронята на разни автомобили. Хората по този начин търсят други „свои хора”, като позволяват и да бъдат разпознавани от „приятелите на Бил У.”, легендарния създател на общността.

     АА си е присвоило и популяризирало молитвата на Ориген, известен александрийски теолог от II/IIIв. пр. н. е., който е написал трактат, посветен на мъдростта. Става въпрос за SerenityPrayerили Молитвата за Вътрешен Мир, която гласи:

          Господи, дари ме

          с вътрешен мир,

          за да приема нещата, които не мога да променя,

          Със смелост,

          за да променя нещата, които мога да променя.

          И с мъдрост,

          за да различа едните от другите.

     Разбира се, повтарянето на думите от молитвата все още не е гаранция за придобиването на каквито и да е умения. Но то може да насърчи към извършване на промени за реализиране на копнежите и приемане на факта, че няма да успеем да осъществим всички от тях. На този свят никой на никого не дава гаранция за сбъдване на копнежи. Остава ни да молим за помощ и да вярваме, че тя ще дойде в подходящото време и форма. Това е смисълът на тази молитва.

     При анализ на елементите от Програмата на АА, спомагащи да се предотврати връщането към пиене, трябва да споменем източника, използван от Горски и Милер при написването на споменатата книга „Как да живеем в трезвеност”. Този източник е един от първите девизи на АА, известен като акронимaHALT, съставен от първите букви на четири английски думи: Hungry, Angry, LonelyиTired(гладен, ядосан, самотен и уморен). HALTпредупреждава за четирите типични „отключващи механизми”. За алкохолиците и за зависимите хора изобщо гладът, ядът, самотата и умората могат да бъдат убийствени. Разпознаването, на което и да било от тези състояния, трябва да стане възможно най-бързо, преди качеството на живот да се влоши значително. Конкретният проблем трябва да бъде разрешен, смекчен или отстранен по някакъв начин, тъй като всяка от тези четири заплахи може да повлияе за понижаване на самочувствието и накря да доведе до пиене. В предупреждението HALTсе крие грижа за доброто състояние на хората, намиращи се на обсипания с препятствия път на трезвеенето. Ясно е, че когато им е зле, те могат по-лесно да паднат духом. HALTим напомня за това. Първо, не стой гладен, грижи се за редовното и добро хранене. Второ, не трупай гняв, научи се да го изразяваш без агресия, решавай конфликтите, прощавай и се сдобрявай с хората. Трето, не бъди самотен, не се изолирай, срещай се с хора; ако нямаш никакъв близък човек, намери си приятели в общността. В началото те могат да бъдат твоето „приемно” семейство. И четвърто, не се преуморявай, не се преработвай, не се опитвай да наваксаш всичко веднага; научи се да си почиваш, отделяй време за себе си и преди всичко намери време за това, което трезвеенето изисква.

     Както Стъпките и Традициите, така и девизите и споменатата молитва спадат към т.нар. „програма за духовно развитие на АА”. Както става ясно от написаното по-горе, тя обхваща много поведенчески елементи, но се характеризира и със задълбочен поглед върху психологическите обусловености. Тази програма действително се опира на взаимната, а не на професионалната помощ, но не подминава нито един от съществените аспекти, които биха могли да се появат в психотерапията, провеждана от специалист. Освен това, работата върху себе си в АА протича едновременно на три равнища: в групата (по време на сбирките), в индивидуален контекст (със спонсора) и самостоятелно, като своеобразна автотерапия (писмено разработване на Стъпките, водене на дневник, молитва, медитация, четене на книги). Нека добавим, че както груповите, така и индивидуалните контакти в АА не са ограничени с някакъв договор, не се предопределят от дебелината на портфейла, не се свеждат до определен брой на срещите или до тяхна регламентирана продължителност. А това е задължително при работата с психолог или терапевт в някоя клиника или в частен кабинет. Следователно, АА има превес над професионалната терапия, особено за хората на прага на трезвеенето, когато ги дебнат най-много опасности. Сбирките се провеждат в различни часове и на различни места, от известно време са достъпни и по интернет, а със своя спонсор (или с някой друг от общността) може да си размените телефонните номера и във всеки момент да се възползвате от възможността за разговор. Такива многостранни и винаги достъпни възможности за получаване на помощ не осигурява и най-добрият професионален терапевт. Затова терапевтите би трябвало да признаят АА за най-добрия партньор и помощник в своята работа. И много от тях го признават.

    Като че ли в програмата на АА се намират най-малко елементи на класическата психоанализа. И нищо чудно. Когато самите алкохолици обмисляли и изпробвали най-добрите начини за живот в трезвеност, те можели да разчитат единствено на себе си и на своя собствен опит. Програмата на АА не е измислена от психоаналитик, макар че самият Карл Юнг е съветвал чрез писма основателите на АА. Стъпките, Традициите и цялата програма представляват напълно непрофесионален метод. Ето защо пациентите с по-сложна предистория на болестта няма да намерят помощ в движението на АА, както и в обикновените клиники и центрове за терапия на зависимостите. Става дума за онези многократни „рецидивисти”, на които някаква тежка травма, скрита под прага на съзнанието, им пречи в трезвеенето. В повечето случаи след поредния рецидив или след като се убедят дори и без рецидив, че самото трезвеене не е поправило много функционирането им във важни сфери от живота, такива хора трябва да потърсят помощ при специалисти по психотерапия, напр. аналитична или друга дълготрайна психотерапия – индивидуална или групова.

     Най-трудно е намирането на такава терапия. В държавните центрове никой изобщо не я практикува. Потенциалните пациенти за нея няма да са много на брой, всъщност не повече от няколко или десетина процента от всички лекуващи се от зависимости. Въпреки това, такива хора би трябвало да попадат на специализирани в лечението на дълбоки травми психотерапевти. Принципът тук е подобен на случаите, в които наред със зависимостта се диагностицира и друго смущение, представляващо друга самостоятелна болестна единица (т.нар. „двойна диагноза”). Би трябвало за трезвеещите алкохолици с хронични симптоми на тежки преживявания от миналото, консервирани под формата на посттравматичен синдром, да функционират центрове, които да правят възможно дълбокото преживяване, отреагиране и промяна.

     В САЩ от 80-те години насам много центрове за терапия на зависимостите провеждат освен рутинните 28-дневни цикли на лечение и специални програми за интензивна терапия на Възрастни Деца на Алкохолици, или в последно време, все по-често, просто на Възрастни Деца от дисфункционални семейства. В тях терапията, която обикновено трае една седмица и се провежда в затворени условия, се ръководи от двама психотерапевти, а в групата участват най-често 12 души. Методът на работа се опира върху терапията „Гещалт”, като се използват елементи и подходи на различни психотерапевтични школи, в това число на „семейните констелации” на Хелингер. Често пъти пациентите на „емпирическата терапия” (experiencialtherapy) са хора, преминали през рехабилитационно лечение, както и съзависими, в чийто живот положителните промени настъпват прекалено бавно, въпреки завършеното по-рано лечение. Тази терапевтична форма може да запълни и при нас дупката в областта на психологическата помощ, така необходима не само на трезвеещите алкохолици или наркомани, но и на хората, които не са зависими, а се борят с нерешени или недиагностицирани проблеми от миналото.

     Веднага след първия контакт в Центъра за терапия на зависимостите, а след това и през цялото лечение, ние насочваме пациентите към АА, разчитайки, че ще пожелаят да се възползват от помощта на трезвеещите алкохолици и след лечението, тъй като в общността хората имат най-голям шанс да продължат започнатата промяна. Отпращането на алкохолика (или наркомана) след няколко седмици или месеци вкъщи, дори и с предложението за участие всяка седмица в терапевтична група, за повечето хора е прекалено малко. Проблемите се появяват и през останалите дни, в които не се провежда следболнична терапия, понякога късно вечер или рано сутрин. Тогава е абсолютно задължително зависимите да имат възможност за незабавен разговор, среща, а понякога и да повикат при себе си някой, който умее да им помогне да излязат от временната криза. В АА такава роля играят не групата или сбирките, а споменатата вече няколко пъти институция на спонсора.

     Той е различен от терапевта човек. Със сигурност няма нищо общо с бизнес значението на тази дума. Ролята на спонсора се състои в помощ и подкрепа, а средствата, с които си служи, не са нито финансови, нито материални. Спонсорът се отдава на своя повереник: отдава своето време и внимание, своя опит и житейска мъдрост. Спонсорът помага при работата върху Стъпките, грижи се той да не се подхлъзне и да не падне от първоначално стръмната катерушка. Той е водач, който посочва безопасните изходи от трудни ситуации. Спонсорът малко пришпорва, малко дисциплинира, винаги поддържа духом; той отговаря на всяко повикване на поверениците си по всяко време, като не взима пари, защото самият той някога е получил същата подкрепа, приемане и готовност да му се помогне в трудни ситуации.

     В програмата на АА се намират най-важните пътепоказатели, необходими за трайното изтрезняване на всеки, който наистина има искрено намерение да направи всичко, за да скъса завинаги с порока си. Тези обаче, които искат да се справят с пиенето си, но биха предпочели някой друг да им свърши по-голямата част от работата не откриват пътепоказателите в АА. Става дума за зависими, които вярват по-малко в работата върху себе си, а повече в лекарства и процедури, въздействащи им без тяхно участие или усилие, като например хипноза, акупунктура, навлязлото от изток „кодиране на мозъка”, възхваляваните от лечителите комплекти от азиатски билки или продаваните скришом от лекарите блокиращи средства, както и „старият, но лъскав” есперал.

     Въпреки своята непрофесионалност, програмата на АА обединява много елементи от всички гледни точки и подходи, които служат на лечението на зависимостите и на предотвратяването на рецидивите на болестта. Самото участие в АА обаче може и да не е достатъчно за започването на трайно здравеене. Затова най-добро е съчетаването на краткотрайна интензивна професионална терапия с дълготрайна взаимопомощ. Започнатото с помощта на специалист трезвеене трябва да бъде продължено със спонсора и в общността дотогава докато трезвият живот стане нещо нормално, без да изисква непрекъсната бдителност за опасностите от рецидив. Това ще се случи с тези, които успеят да стигнат от „признаването” на безсилието си спрямо алкохола до дълбоко приемане и престанат най-накрая да съжаляват, че не пият, и да завиждат на тези, които пият. Някои от тези щастливци могат да постигнат и нещо повече: да започнат да се чувстват горди и действително доволни от такъв начин на живот, в който алкохолът отсъства напълно, било то под формата на изкушение или заплаха, било то на мечти или спомени. Аз познавам такива личности. Характерното за тях е, че това винаги са хора, които поддържат своята трезвеност на основата на програмата на АА.

     Нека да разясня допълнително защо смятам партньорството между професионалната терапия и взаимопомощта за най-добрия метод. На новаците им е доста трудно да се почувстват в АА като у дома си, тъй като общността функционира на принципа на напълно доброволното учасите. На зависимите, намиращи се на прага на трезвеенето, може да не им достигне мотивация за отърваване от отшелничеството или от нежеланието за искрено изказване. Те може да срещнат трудности с отварянето си пред група от непознати хора. Тези трудности могат по-лесно да се преодолеят с помощта на терапевти. Някои трябва да бъдат предварително подготвени и насърчени за АА, тъй като иначе много от тях никога не биха намерили своето място там. Те биха допълнили редиците от „безнадеждни алкохолици”, които – както някога определи д-р Данута Дудрак от Познан – продължават да се въртят във входните врати на рехабилитационните центрове. Това са тези, които не са в състояние да функционират на трезво за по-дълъг период от време. Опитните специалисти казват, че солидната няколкоседмична програма за терапия по Модела Минесота има същата стойност, колкото една година ходене на сбирки на АА.

     Като говорим за предимствата на програмата на АА, може да перифразираме прочутите думи на професора свещеник Юзеф Тишнер, че ако нещо, без което трезвеенето е невъзможно, не може да бъде казано с езика на АА, то не си заслужава да се казва...