Стефан Йохансон е съавтор на програми за лечение на алкохолизма в родната си Исландия, а също и в Белгия, Люксембург, Норвегия и Швеция. Образованието и опита си в тази област е получил в Съединените щати, между другото в университета Радгърс, в Института Джонсън и лечебния център на Фондацията Хейзълден в щата Минесота. Бил е съорганизатор на първото в родината си отделение за алкохолици, създадено през 1976 година в Рейкявик. През годините 1976 – 1983 Йохансон е бил координатор на Държавния съвет по проблемите на превенцията на алкохолизма в Исландия. През 1983 година се премества за постоянно в САЩ, където създава собствен център за лечение на зависимостите и другите емоционални смущения под названието CornerstoneInstitute. През ноември 1987 година пристига в Полша, за да разучи потребностите в областта на лечението и превенцията на алкохолизма в нашата страна.
* * *
Какво можем да разкрием от твоята биография?
Всичко. Нямам от какво да се срамувам.
Също и това, че си алкохолик?
Разбира се. Нали това е основата на моята професионална квалификация.
А анонимността?
За мен още по-важна е честността. Ако бях пианист, журналист или практикувах някаква друга професия, сигурно бих спазвал публична анонимност. Но нали аз помагам професионално на хората с алкохолен проблем. Следователно сам трябва да прилагам това, което съветвам другите. Не трябва да се преструвам на такъв, какъвто не съм.
Тогава какъв си?
Роден съм през 1935 година в Рейкявик, възпитаван съм в семейство, засегнато от алкохолизма; много мои близки свършиха в канавката. Като ги гледах, още в детството си обещах, че никога няма да пия. Въпреки това на 21 години започнах да пия и бързо сам станах алкохолик. След десет години отидох на сбирка на Анонимните алкохолици, защото по това време в Исландия още нямаше никакви програми за лечение на алкохолизма. Първоначално АА нямаше никакъв ефект и имах още няколко рецидива на болестта. Днес знам, че АА не действаше, защото тогава аз исках да изтрезнея заради майка си. Но когато пожелах трезвеност за самия себе си, общността на АА се оказа най-добрата терапия. Това стана преди близо двадесет години и оттогава аз не пия.
Кога стана професионален терапевт?
Още докато пиех, няколко пъти попадах за детоксикация в Държавната болница за психично здраве в Рейкявик. По-късно поддържах контакти с персонала от този отдел. Така че когато беше взето решението за създаването на първото в Исландия отделение за алкохолици, бях поканен за сътрудничество. Много месеци се запознавахме с различни програми за лечение от Европа и Съединените щати. През 1976 година заедно с главния психиатър заминахме на обучение в САЩ. След връщането си открихме отделението, а малко по-късно аз отново заминах за Америка, този път в прочутото училище за изследвания на алкохолизма в Радгърс, където учих преди всичко планиране на различните форми на лечение и обучение на персонала, работещ в центровете за лечение на алкохолизма. С течение на времето се заинтересувах и от лечението на семейства, засегнати от алкохолизма, и от организирането на обучение на терапевти за такава работа.
В какво се състои твоето участие в планирането на лечението в Западна Европа?
Естествено започна от участието в оценката на нуждите в областта на зависимостите във всяка от тези страни. По-късно към мен се обръщаха частни предприятия от много страни с молба за обучение на персонала и създаване на програми за помощ на работниците. Сред нашите клиенти бяха преди всичко големите предприятия, а също и въздушните линии SASи автомобилният завод Волво.
А какъв интерес има Волво или SASза създаването на специални програми за алкохолици?
Същият, какъвто и за лечението на работника, болен от всяка друга болест. Обучението на добър пилот струва много скъпо, също както на инженера и в крайна сметка на всеки работник. Следователно, когато се уволнява някой поради болест, трябва да го замести някой също толкова добре обучен. Днес работодателите все по-добре разбират, че е по-изгодно да възвърнат към пълна работоспособност квалифицирания работник. При това искам да подчертая, че програмите за помощ на работниците не се ограничават само до алкохолизма и наркоманията. Те обхващат всички проблеми, които могат да повлияят отрицателно на психичното състояние на работника. Следователно тук се включват дори и семейните компликации, проблемите с децата, трудностите в създаването на контакти с другите хора, страхът от пенсиониране и много други.
Така стигаме до въпроса, който ме вълнува от момента, когато прочетох на визитката ти, че CornerstoneInstituteдава съвети по проблемите на алкохолизма и другите зависимости, брачните проблеми, трудностите във възпитанието и много други. Не мога да разбера какво общо могат да имат болест, каквато е алкохолизмът, с трудностите във възпитанието на децата, които изпитва всеки родител. И по какъв начин един човек, дори група терапевти, може да разбира от всички тези проблеми?
Човешките проблеми са си човешки проблеми, независимо от това каква маска си слагат. Ако приемем, че целта на терапията е да се даде възможност на пациента да започне да се развива, да се измъкне от капана и да вземе в собствените си ръце отговорността за своя живот – тогава лесно може да се забележи сходството между привидно далечни един от друг проблеми. Освен това най-често проблемът е в нещо по-различно от това, което си представя пациентът. Често при нас идват хора с брачни проблеми, които всъщност са резултат от прекомерно пиене. Те не говорят за това, а дори и не го знаят. Като ги питаме за пиенето, те отговарят, че пият умерено или „за компания“. А какво е това „пиене в компания“? Ако някой трябва да пие, за да се настрои дружески, това вече не е пиене в компания.
Тук вече виждам връзката. А проблемите с децата?
При по-голямата част от така наречените проблеми с децата истинският проблем е при родителите, а децата само го изваждат наяве с поведението си. Децата също често обвиняват себе си за проблемите на родителите си. Но в различните случаи, с които идват при нас пациентите, проблемът винаги е един и същ. Той е загубата на контрол. Това може да бъде загуба на контрол над алкохола или над други субстанции, променящи настроението, или над парите, над децата или над съпруга. Хората толкова силно искат да контролират нещо или някого, че напълно губят контрола и много страдат по тази причина.
Терапията възвръща ли този контрол?
Точно обратното, терапията винаги има за цел пациентът да приеме загубата на контрола и да се научи да живее без него. Да си даде сметка, че не може и изобщо не трябва да контролира другите хора, неща и събития. Защото човек може да поеме отговорност за собствения си живот едва тогава, когато се освободи от стремежа си да контролира това, което не може да контролира. Поради това между другото страхът е толкова неефикасно средство за превенция на алкохолизма. Защото именно страхът кара човек да опита да вземе контрол над това, от което се бои, или да избяга. А при алкохолика и едното, и другото са неефективни
В какво се състои тогава програмата за превенция на алкохолизма в училищата на Исландия?
Никога не сме се стремели да будим страх у учениците, да забраняваме, да им говорим, че този, който пие, е лош човек. По-скоро искаме да ги информираме за това, което може да се случи, когато някой пие прекомерно, и какво може да се направи в случай на алкохолизъм. Но винаги оставяме на учениците избор: „когато пораснете, сами ще решавате дали да пиете и колко, обаче трябва да знаете какво може да ви се случи“. Впрочем не става въпрос само за учениците, защото нашите програмиобхващат също и учителите, които са задължени да участват в образователните програми на тема алкохол под заплахата, че ще си загубят надницата. Образованието на децата, особено в житейските проблеми, не дава големи резултати, ако не е съпътствано с едновременното образование на родителите и учителите.
На какво учехте учителите и по какъв начин те на свой ред предаваха знанията на учениците?
Всъщност учениците обучаваха учителите. В двадесет и шестте училища, които участваха в нашата програма, класовете на тринадесетгодишните бяха разделени на 4 или 5 групи от по няколко човека. Всяка група получаваше от нас конкретна тема, свързана с алкохола или наркоманията, и трябваше да подготви нейното публично представяне. Получаваха от нас литература, но основа на представянето трябваше да бъдат материали, събрани самостоятелно в местното общество. Така например групата, която имаше за тема „алкохолизмът като болест“, посещаваше отделенията за алкохолици, разговаряше с терапевтите и с болните, вземаше интервюта от хора на улицата и от собствените си родители. Учениците, които трябваше да представят проблема с инцидентите, причинени от алкохол и наркотици, прекараха няколко нощи в бърза помощ и в спешните отделения, разговаряха с лекарите, с жертвите и свидетелите на инцидентите и с полицаите, които често водят жертвите в болницата. Накратко, всяка група получаваше знания главно благодарение на преките наблюдения и личните преживявания. След приключването на занятията учениците си разпределяха ролите помежду си, приготвяха диаграми и снимки, с които илюстрираха своето представяне. Представяха се пред възрастни – родители и учители, и отделно пред съучениците си от по-долните класове. Защото е очевидно, че дванадесетгодишните с по-голямо удоволствие слушат тринадесетгодишните, отколкото възрастните. След една година по-малките повтаряха целия цикъл отново. И така лавинообразно започна да протича образованието за алкохолизма и наркоманията.
Някой опитвал ли се е да оцени влиянието на тези програми върху употребата на алкохол от учениците след завършване на училище?
Не, защото е изминало малко време от започването им. Но със сигурност те бяха ефективни в този смисъл, че учениците бяха изслушвани с огромен интерес, особено от по-малките деца. Те им задаваха много въпроси.
Питах за ефективността на образователните програми, защото знам, че Исландия има големи постижения в лечението на алкохолизма. Колко сериозен е този проблем в Исландия?
Много сериозен. Пием полска водка и го правим също като вас. Понякога имам впечатление, че изобщо в северната част на света алкохолът се пие по-различно отколкото в южната. Ние пием не толкова за удоволствие, колкото за да се напием. Струва ми се, че много исландци не могат да се справят с емоциите си и посягат към алкохола, защото тогава могат по-лесно да забравят неприятните чувства и мисли Те трябва да променят с помощта на алкохола настроението си, за да могат да се справят с живота.
Колко исландци трябва да пият, за да живеят?
Десет до петнадесет процента. Но през 1975 година активните алкохолици представляваха 20 до 30 процента от възрастните.
Намаляването на броя на пиещите алкохолици наполовина за непълни петнадесет години прилича на чудо. Във всеки случай това е успех, невиждан никъде другаде по света. На какво се дължи това?
Мисля, че най-важно беше развиването на движението на Анонимните алкохолици. През 1974 година в Исландия имаше 6 групи на АА, а през 1980 – вече 130. Струва си да се спомене, че Исландия наброява 230 хиляди жители. Само в Рейкявик днес*(*През 1987 година. (Бел. пол. ред.))има 110 групи на 110 хиляди жители. А при това АА продължава да се развива. Това се съпътства от постоянно увеличаване броя на групите за взаимопомощ за семейства на алкохолици – Al-Anon, и за деца – Alateen.
Защо Исландия е задължена на това развитие на движението на АА?
В самото начало изпращахме нашите алкохолици на лечение в САЩ; за две години там заминаха да се лекуват 1 800 души. След завръщането си те се нуждаеха от АА, за да поддържат трезвеността си. С развитието на групите специалистите, занимаващи се професионално с лечение на алкохолизма, можаха да се убедят, че методът на АА е ефективен. Те не само го възприеха, но се заинтересуваха и от медицинското въвеждане на философията на АА. Тогава ни помогнаха исландските въздушни линии, които се заеха да превозват за лечение в САЩ и обратно по двама души за цената на един билет. За билета плащаше алкохоликът, а него го придружаваше терапевт, който отиваше в Америка на обучение. Благодарение на това обучихме в Америка около двеста професионалисти: лекари, психиатри, психолози и попечители; някои от тях отиваха многократно на различни обучения и конференции.
Това означава, че в Исландия се пада по една група на АА и един специалист, обучен в областта на алкохолизма, на хиляда човека. Значи май всеки исландец е чувал за АА?
Не само чувал. Всеки в Исландия знае, че алкохолизмът е болест, която може да се лекува в АА, Al-Anonи Alateen. Е, и разбира се, всеки лекар, не е задължително да е психиатър или психолог, насочва пациента, когото подозира в алкохолизъм, към АА.
Идеята за самопомощта е типично американска. Приема ли се тя също толкова лесно в Исландия, Швеция или Белгия – независимо от разликата в културите и националните характери?
Като цяло, европейците се съпротивляват и приемането на идеята на АА при тях е по-бавно, отколкото при американците. При това идеята за самопомощта не е толкова трудна за приемане, колкото убеждението, че всеки човек сам може да поеме отговорност за съдбата си, а също и за своето здраве или болест. Това като че ли плаши европейците, които са свикнали, че някой се грижи за тях вместо тях самите. Самостоятелността предизвиква съпротива.
В какви форми най-често се изразява тази съпротива?
Най-често хората казват, че тази американска идея трябва да се отхвърли или да се промени, защото ние сме други. Това същото го слушах в Швеция и в Норвегия. Жителите на Люксембург също мислят, че са неповторими. В Полша също ми се случваше да чувам, че поляците са неповторими.
А не са ли? Кои черти на поляците забелязва някой, който професионално търси съвет за човешките проблеми и трябва да прониква в различни начини на самозаблуждение?
Забелязах много подобни черти, каквито познавам от Исландия. Накратко казано набива се в очи вашата съпротива и стоицизъм, граничещ с непукизъм. Той се изразява в убеждението: Какво да си замотавам главата със своя живот, щом като и така нямам влияние над него“. Освен това имам впечатлението, че като че ли всеки поляк, когото срещах, беше алкохолик или коалкохолик, или и едното, и другото едновременно.
Това не ме изненадва, защото сте се срещали в Полша почти изключително с алкохолици или с хора, които ги лекуват, и са у нас почти без изключение съзависими от алкохолиците.
Срещах се и с хора, които не са имали нищо общо с алкохолизма и алкохола. И те са същите. Готови са на всичко, за да помогнат на друг човек.
Това лошо ли е?
Когато казвам, че са готови на всичко, имам предвид склонността да дадат на другия повече, отколкото сами притежават. Полякът може и сам да се намира на ръба на банкрута и на провала, а същевременно неговото „аз“ да го кара да угажда на някого, който изобщо няма такава голяма необходимост, колкото той самият. Много поляци изглежда не знаят кой е най-важният човек в техния живот.
Кой?
Самият той. Защото това е всичко, което човек има. А вие сте прекалено заети с това да угаждате на другите. Това е проява на липса на чувство за собствената си ценност и на склонност към депресия.
Какъв съвет ще дадете?
Най-напред човек трябва внимателно да се огледа в огледалото и по-често да се вглежда в самия себе си. Да обикне себе си, да се изпълни с повече себеуважение и да се грижи повече за себе си. И едва тогава да дава на другите, а не обратното.
Защото не можеш да дадеш на другия това, което сам не притежаваш?
Не само затова. Също и за да може да вземе в свои ръце отговорността за живота си. Имам впечатлението, че поляците изразходват прекалено много енергия в обвиненията към правителството, в политиката и фактори, които са външни за техните проблеми. Че се самосъжаляват, казвайки: „Толкова съм нещастен. Нищо не мога да направя, защото живея в такова общество“. И дори не забелязват, че могат да направят много, за да бъдат по-свободни и по-независими.
Например?
Вече дадох пример. Да се концентрират върху себе си. Разбира се за вас това би било нещо негативно, би означавало еготизъм или егоизъм.
А няма ли да бъде?
Аз имам предвид здравословния егоизъм. Такъв, който не наранява никого и не е следствие от натиска на другия. Но докато човек не изгради уважение към самия себе си и не придобие добро самочувствие, дотогава няма да бъде способен да предаде това на най-близките си.
Страхувам се, че такава промяна у нас може да продължи няколко поколения. Как оценяваш ситуацията в Полша в сферата на алкохолизма? Дошъл си тук да оцениш нашите нужди. Какво трябва да се направи у нас най-напред?
Мисля, че преди всичко се нуждаете от широка програма за обучение на хората за работа с алкохолиците и от различни лечебни центрове. Закрити отделения за алкохолици, поликлиники и така наречените преходни домове, в които някои пациенти да се възвръщат към нормалния живот след лечението. Ще ви е необходима и програма за помощ на работниците в различните предприятия. Защото ако няколко милиона хора пият ежедневно, и дума не може да става, че това не се отразява на качеството на работата им, на междучовешките отношения и на семейния живот. Програмите за помощ и съветване могат да им улеснят живота и да повишат производителността на труда.
А как да се справим с масовия алкохолизъм?
Това е просто. Трябва да се опитвате да помагате най-напред на един, после на друг, на трети и така нататък.
Това няма ли да продължи векове?
Но е единственото, което може да се направи. Алкохолизмът като болест не е бил и не е социален проблем и не може да се разреши с помощта на централизирани, магически решения. Тъй като е болест, алкохолизмътвинаги е болест на отделния, самотния човек, на когото трябва да се стараем да помогнем. С уговорката, че след известно време това повлича след себе си лавина. В САЩ само преди петдесет и три години имаше едва двама непиещи алкохолици, решили да помагат на другите, а днес са повече от милион. Впрочем подобна лавина се раздвижи също и у вас. Развитието на АА в Полша през последните години е направо невероятно: от няколко или десетина групи до над двеста*(*През 1987 година. През 1992 година в Полша действат над 400 групи на АА. (Бел. пол. ред.)) такова нещо не е имало никъде по света, включително и в Исландия.
Прекарах в Полша само една седмица, но срещнах неколкостотин души, занимаващи се с алкохолизма. Най-силно впечатление ми направи истинският ентусиазъм. Ентусиазмът, с който алкохолиците взаимно си помагат, и ентусиазмът, с който лекарите и психолозите, с които се срещнах, искат да помагат на алкохолиците. Те вече не чакат някой друг да свърши работата вместо тях, вече са взели в свои ръце отговорността за това да помогнат на самите себе си.
Страница 3 от 7