Ноемврийско съботно утро на 1987 година. Заличката във воеводския консултативен център в Познан се изпълва с работници (по-скоро с работнички, защото на повече от двадесет жени тук се падат по двама-трима мъже) от консултативните центрове от цялото воеводство. Идват тук веднъж месечно на инструктаж. Днес им гостуват госпожа Джоу от Бостън – с многогодишен стаж в групите за семейства на алкохолици (Al-Anon), и Стефан Йохансон, непиещ от деветнадесет години алкохолик, професионален терапевт и съветник в областта на алкохолизма, основател на собствен институт (Корнърстоун)в Алтамонт спрингс във Флорида.
Директорката на центъра представя гостите, след което настъпва продължително мълчание. Стефан не е много наясно от какво се интересуват присъстващите и моли да му задават въпроси. Мълчание. Наведени очи; разбъркване на кафе. Най-накрая някой пита: Какво правите във вашия център?
Даваме съвети, правим интервенции, лекуваме и продължаваме опеката след същинското лечение – лаконично отговаря гостът.
Отново тишина. Продължителна, тежка, направо непоносима. Една от госпожите казва, че след като те нямат въпроси, нека самият той да разкаже подробно за това, което правят.
Помагаме на хората да могат сами да си помагат. Стараем се да дадем насока на тяхната работа, като им даваме да изпълняват конкретни задачи. Тези задачи засягат преди всичко опознаването на самите себе си. Правене на равносметка, разпознаване на своите недостатъци и предимства. Голяма част от работата ни е обучение под формата на лекции, филми и семинари. Препоръчваме на пациентите и да участват в семейните групи за самопомощ: за алкохолици и техните семейства, за хора със смущения в апетита или с емоционални проблеми. Водим и специални терапевтични групи за алкохолици и техните семейства, за децата на алкохолици, които не са навършили шестнадесет години, и за възрастните деца на алкохолици. Имаме групи за деца от разбити и разделени семейства. Даваме помощ не само на хората, зависими от алкохола или наркотиците, но и на такива, които имат брачни или сексуални проблеми, неприятности с малките или с подрастващите си деца и подобни житейски несгоди. Центърът ни съществува от три години и се радва на голям успех.
Стефан свършва и отново настъпва тишина. Сякаш е говорил в празното пространство. В залата е напрегнато и тежко. Изглежда
че нищо не може да я оживи.
А мога ли аз да ви задам няколко въпроса? – казва Стефан. – Какво вие правите? – Отново мълчание. – А някой от вас работи ли с алкохолици? – пита Стефан без никаква ирония, меко, топло.
Смях. Някой казва: Всички.
А обичате ли да работите с алкохолиците?
Мълчание. Най-накрая от края на залата се обажда жена на средна възраст: Аз обичам и затова съм избрала това. Брат ми е алкохолик, за което разбрах едва след като започнах да работя тук. Не можах да му помогна по никакъв познат на медицината начин – антикол, есперал, затворено лечение, нищо не помагаше.
Аз също имам брат, който е активен алкохолик – казва Стефан. И въпреки че съм помогнал на много хора, никога не ми се удаде да помогна на брат си. Също опитах всичко. Изглежда че става така, когато се опитваме да помогнем на човек, с когото ни свързват силни емоционални връзки.
Но брат ми вече не пие – радва се психоложката.
Това е прекрасно. Трябва да изпратя тук моя брат.
Но не аз успях да помогна на брат си. Накрая му помогнаха алкохолиците от АА. Макар и отначало не искаше да слуша за това. „Какви събрания, какво ще ми даде това?“, казваше. Беше много упорит.
В Исландия, където съм роден и възпитан, също живеят много упорити хора. Никак не обичат да ги съветват какво трябва да правят…
Поляците също – прекъсва го, вече по-смела, същата психоложка.
Може ние да сме го взели от вас. Исландците имат големи проблеми с комуникирането, а по-точно с такива разговори, при които единият да разбере добре другия, да вникне в него. Говори се за някакъв исландец, който толкова обичал жена си, че почти Ј го казал.
Слаб смях. И плах женски глас: Поляците повече говорят, но по-малко обичат.
Ами радвайте се, че въобще могат да обичат – казва Стефан.
Отново мълчание. Дълго. Сякаш нещо е свършило. Сега Стефан пита: Има ли някой от вас алкохолик в семейството?
Мълчание. Знае ли някой дали сред неговите близки или по-далечни роднини е имало алкохолици?
Някой казва: В моето семейство има трима. Друга госпожа: Аз също неотдавна се убедих, че имам трима алкохолици. Още някой: Дядо ми е умрял от цироза, но майка ми каза това едва преди смъртта си. Още няколко гласа, след това мълчанието се завръща, сякаш отново нещо се е скъсало.
Какво ви създава най-големи трудности в работата с алкохолиците? – продължава да разпитва Стефан.
Глас от залата – Безсилието. Да убедиш пациента, че психотерапията е лечебен метод – казва тази психоложка, чийто брат е в АА. Много популярен е антиколът, защото е хапче, а още повече еспералът, защото това си е почти операция; обаче психотерапия, че самият разговор може да помогне – в това никой не вярва.
Директорката на центъра: За мен най-трудно е да преодолея самозаблудите на пациента.
А защо изобщо алкохолиците идват при вас?
Защото са безсилни – това отново е директорката.
А може би идват, защото се нуждаят от помощ?
Друг глас: Да. Сигурно. Често идват, защото се нуждаят от съчувствие.
Това е добре. Надявам се, че не им показвате това съчувствие и не им съчувствате за тяхната съдба. Надявам се, че успявате да споделите с тях колко безсилни се чувствате самите вие. Това е много важно. За пациента такова признание за безсилието ви спрямо неговата болест има необикновена терапевтична сила. Пациентът може да отъждестви чувствата си с вашите. А когато двама души се чувстват подобно, когато са заедно, са по-малко самотни, отколкото ако се чувстват подобно всеки поотделно. Когато създадете такъв емоционален контакт, вече можете да попитате пациента какво според него може да се направи по въпроса на болестта. Защото понякога пациентите идват вече с някакви идеи, въпреки че уж очакват помощ от вас. Най-често обаче идват, защото вече нямат сили да се борят, и идват, за да ги „поправите“. В по-голямата си част алкохолиците не искат да направят нищо сами, искат вие да направите всичко вместо тях. Затова в самото начало е много важно спокойно да изслушате алкохолика и да си запишете всичко, което той има да каже. На разказа му е добре да реагирате с кратка серия от въпроси, не е задължително да са свързани с това, за което е говорил.
Например какво работи, къде живее, от какво живее, какви са му отношенията в работата, има ли семейство, какви жизнени планове има. По време на разговор с алкохолик най-важното е всичко, което искате да му съобщите, да бъде под формата на въпроси, а не като твърдения от рода на: „Трябва да направиш това“. Дори тогава, когато искате нещо да му препоръчате, например да отиде в група на АА, а алкохоликът не иска да направи това, можете само да го попитате: „А ти със сигурност ли искаш да оздравееш, или още не искаш?Може би още не си готов?Може би още искаш да си допиеш?“ Това винаги можете да го попитате. И веднага след това да добавите: „Как се отнасяш към това, което сега чу?“Има ли въпроси по тази тема – завършва Стефан.
Главите са вдигнати над кафетата, по лицата вече се е появило любопитство. Все още са плахи, въпросите си адресират по-скоро към преводача, отколкото към Стефан: Моля да го запитате колко голям е неговият център. И колко дълго пребивават там пациентите?
Това е само поликлиника. Самото лечение при нас трае три месеца. Пациентите ни нормално си ходят на работа. Веднъж седмично идват при нас за индивидуални съвети и веднъж – на сесия по групова терапия. Участват и в образователните програми. Но основата на лечението е това, че всекидневно са задължени да участват в поне една сбирка на Анонимните алкохолици.
Учудване: Всекидневно?
Да, всекидневно.
Мъжки глас: Какво означава това задължени са?
Това, което означава. Ако не искат да ходят, то се отказват от лечението. Ако искат да се лекуват, са длъжни да прилагат нашите препоръки.
При вас има ли сбирки?
Не, при нас няма никакви сбирки на АА. Всички срещи са в града.
Какъв процент от пациентите изпълнява тези изисквания? В гласа на жената, задаваща този въпрос, се смесват удивление, неверие и чувство за безсилие.
Стефан не разбира въпроса. Не знам – казва – ние работим изключително с такива, които искат да се излекуват. Ако някой престане да ходи на сбирките и се запие, вече при нас няма връщане. Може да отиде на закрито лечение. Но в Америка има много различни програми и центрове, може да се избира.
Всичките ви пациенти ли плащат?
Плащат сто долара седмично, 75 за индивидуалния съвет и 25 за участието в терапевтичната група. Но това и така е много евтино. В закритите заведения се плаща поне сто долара дневно.
Как затвърждавате резултатите от лечението след три месеца?
Пациентите трябва да продължат лечението си поне една година в следлечебна група. И през цялата тази година трябва да ходят в АА поне три пъти седмично.
А след една година?
Да продължават да правят същото.
Смятате ли, че за да поддържа трезвеността си, алкохоликът се нуждае от АА до края на живота си?
Не знам дали до края на живота си. Аз самият съм в АА над 19 години. Сигурен съм, че всеки алкохолик се нуждае от АА поне през първите 99 години от трезвеността си, а после може да започне да мисли дали да не се откаже.
Мълчание. Сякаш вече нищо не може да се добави или да се попита. И отново Стефан: Случайно да има сред вас болни от диабет?
Аз – отговаря младо момиче.
Колко дълго трябва да взимате инсулин?
До края на живота си.
Благодаря ви. Това е същото. Който веднъж е станал диабетик, винаги ще си остане такъв. Който стане алкохолик, завинаги ще си остане алкохолик. Благодаря ти, сестро. Добре дошла в клуба. А сега сериозно: АА е най-известната и най-ефикасната терапия на света. Достъпна е за всеки човек, дори и без пукнат грош. Най-ефикасният познат начин да престанеш да пиеш и да издържиш без да пиеш е да посетиш 90 сбирки на АА през първите 90 дни на трезвеността си. Обаче много хора трябва да бъдат убеждавани в това, защото като брата на вашата колежка не вярват, че някакви събрания могат да излекуват някого. Много хора може и да се нуждаят от допълнителна помощ, за да се справят с другите си проблеми, често дори вторични спрямо пиенето. Именно за това са съветването и работата в група. Целта е само една: да се помогне на хората, за да могат по-добре да използват това, което правят в АА.
Явно оживление в залата. Хората гледат право в очите на Стефан, вече адресират към него въпросите, с които се съревновават помежду си: Какъв си по професия? Колко персонал имаш? Какво върши при теб социалният работник?
Основната ми професия е, че съм алкохолик – казва Стефан изключително сериозно, сякаш иска всички да оценят дългите години каторга, когато е пиел, и тежката работа после, когато е престанал да пие. – И на второ място, аз съм професионален съветник по проблемите на зависимостите. В нашия институт работят осем човека. Имаме психиатър и психолог, които работят само два часа седмично. По принцип те изследват и оценяват тези малобройни пациенти, при които имаме основание да допускаме съществуването на някакво психично смущение на базата на алкохолизма, или – в изключително редки случаи – като първична болест. Освен това психологът прави на някои пациенти тестове и ги оценява. При нас работи и духовник, когото впрочем трябваше да обучим в специален център относно духовния живот, защото сме се убедили, че повечето духовници и попове имат за него много мъгляви познания. Те несъзнателно интерпретират програмата на АА като нещо религиозно, с което тази програма – междувпрочем дълбоко духовна – няма нищо общо. Имаме и учител, който е специално обучен за работа с деца от семейства, засегнати от алкохолизма. При нас работят още и двама съветници и жена ми, която е точно толкова обучена, колкото и аз. Сред нашите работници има и магистър по изкуствата. Но образованието на тези хора в основата си не е толкова важно, защото всеки, който има намерение да работи с алкохолици, трябва да бъде специално обучен за работа със зависими хора, независимо от образованието си. Това се отнася също и за психиатрите и психолозите – за всички без изключение. Защото може да си прекрасно обучен психиатър и да не ставаш за тази работа. Тъй като най-важното нещо за всеки, който работи с алкохолик, е да бъде човек. Да умее да се отнася към себе си с доверие и уважение. Само тогава може да се отнася по същия начин с пациента – също с доверие и уважение.
По принцип това е просто. Човек може да даде на другия само това, което има. Ако човек нищо не е получил, нищо и не може да даде. Нашата работа е с огромни изисквания, емоционално изтощителна, защото тя изсмуква от човек много емоции. Поради това всяка сутрин, преди да започне работа с пациентите, целият екип на нашия институт се събира и един час работим заедно над своите проблеми. През този час сами се учим на това, което после очакваме от пациентите – контакт със собствените си чувства. За петнадесет години в областта на зависимостите съм се убедил, че ако сам не работя над своите житейски и емоционални проблеми, тези проблеми винаги ще „застанат“ между мен и моя пациент и ще дадат отражение и при двамата.
Нашият екип е мултидисциплинарен преди всичко поради това, за да можем по-добре да си помагаме взаимно. Всеки да може да научи това, което сам не умее. За мен най-важното качество на работника е да иска и да може да се учи. Това е рядкост. Защото повечето хора са научени да показват изключително своите предимства. Хората, които вече са научили всичко и знаят всичко, не функционират добре в нашия екип. Такива хора, въпреки че са прекрасно обучени, обикновено не са в състояние да дадат нищо – нито на другите, нито на самите себе си. Те не са в състояние да променят себе си, а как тогава ще могат да помагат на другите да се променят? За да се промениш, трябва да познаваш своите слабости и ограничения. Защото само като знаеш собствените си слабости, можеш да се научиш да толерираш и приемаш другите хора. Без това на никого не можеш да помогнеш.
Най-ценното нещо, което може да се даде на пациента, е да го обичаш такъв, какъвто е, и да го обичаш за това, че той е такъв. За да направиш това, трябва да се срещнеш с него там, където е той, а не да се стараеш да го завлечеш насила там, където искаш той да се окаже. Ако пациентът чувства, че се срещаме там, където е той, се изпълва с доверие, благодарение на което можеш така да го насочиш, че сам да може да си помогне. Затова и нашата главна задача е непрекъснато да намираме на алкохолика занятия в работата му над себе си, така че той сам непрекъснато да прави нещо за себе си. Алкохолиците са много активни, много динамични хора. Изразходвали са неупотребената си енергия, за да пият. И ако съумеем така да насочим тази енергия, че благодарение на нея те да могат да си помогнат, може да се постигнат чудеса.
А как да се справяме със злобата, която най-често кипи в непиещия алкохолик? – това е първият конкретен терапевтичен въпрос на днешната среща.
По същия начин. Да му помогнете да работи над нея. Да го научите да си води дневник на злобата. Нека пише в тетрадката си – на лявата страница какво точно го озлобява. А едновременно – на дясната – от какво се страхува. Защото злобата е страх, под всяка злоба без изключение се крие някакъв страх. Пълният с агресия, злоба и обида алкохолик, който влиза във вашия кабинет, почти винаги дълбоко в душата си е страшно уплашен. Тогава най-добре е да му зададете въпроса: „От какво толкова се страхуваш?“. Защото, ако го попитате „Защо има толкова злоба в тебе?“, то в отговор ще чуете маса рационализиране, увъртания и дрънканици, с които никога няма да се справите, няма да се измъкнете от тях.
Добре е също да кажете на пациента: „Аз също често се боя в този живот, понякога съм уплашен, изпитвам страхове“. Така че той да знае, че не е сам със своите чувства. Нали първата и най-важна цел на съветника е да се срещне с пациента, да намери с него общото на емоционално равнище. При това изобщо не е задължително съветникът по проблемите на алкохолизма да бъде лекар или психолог. Той може да бъде човекът, който носи чая или чистачката, която търка пода. Всеки, който като се срещне с алкохолика, е откровен с него на тема собствените чувства, вече може да стане негов съветник. Но това не е лесно. Това изисква постоянни тренировки и именно затова ние всекидневно посвещаваме по едни час само на това. Когато човек известно време го практикува постоянно, си изработва някакво вътрешно чувство, което му казва по-добре в какво състояние се намира пациентът, отколкото това, което чува с ушите си.
Сега залата се оживява. Летят въпроси и коментари: Как изглежда този час? Това е прекрасно, но за съжаление в нашите условия е невъзможно. Ние се срещаме веднъж месечно. Кой у нас говори открито за себе си? При нас занятията са на две смени, едни работят сутрин, а други вечер.
Ако има две смени, този час можете да си го правите в по-малки групи за всяка смяна – не се предава Стефан. Нали не става въпрос повече или по-малко хора да участват, за да знаят всички всичко за всеки, а за това да се учите постоянно да работите над своите проблеми, дори и в най-малката група. Защото тази работа е най-добрият път към помощта за пациентите. По време на този час не говорим за болните нито за професионалните проблеми; всеки говори за това как е минал вчерашният му ден – какво е станало вкъщи, в семейството, в нашите отношения с другите хора. Какви чувства е имало в тези връзки, какви трудности и проблеми. Всеки споделя своите преживявания, а останалите се опитват да му помогнат – като слушатели и като огледало. Защото по принцип ние изобщо не търсим някой, който да реши нашите проблеми; честно казано всички най-много се нуждаем от някого, който да ни слуша и разбира. Всеки го боли най-много, когато говори на някого и знае, че този някой не го слуша. Също така се чувства и пациентът. Но за да повярва, че можеш да го изслушаш, ти самият най-напред трябва да се отвориш пред него. Затова винаги си струва да рискуваш да споделиш с него за себе си, да му кажеш какво става с тебе емоционално. Какъв проблем имаш. Тогава той чувства, че си човек, а не някакъв си там началник. По този начин се създава доверието и тогава пациентът ни казва повече. А нашата основна цел по отношение на пациента е да се отнасяме към него с доверие и уважение. Досега той изобщо не е усещал такова отношение към себе си, защото семейството му вероятно е болно от съзависимост. Значи всеки от нас може да бъде първият човек, който се отнася така към него, и да разкъса омагьосания кръг. Тогава той може да се върне вкъщи и да започне да се отнася по същия начин към жена си, към децата и родителите си. Но за да можеш да му предадеш такова отношение, най-напред самият ти трябва да си го изработиш.
Мълчание. Главите на слушателите са се навели от известно време сякаш под тежестта на чакащите ги трудности, а може би от невяра в успеха. От страха пред най-трудната промяна – на самия себе си. Такъв страх най-лесно се пропъжда, като се мисли за това вместо себе си да промениш някого другиго. Затова забележката на Стефан за семействата носи облекчение. И веднага идва въпросът: По какъв начин работите със семействата на алкохолиците?
Имаме различни групи за семействата. Впрочем имаме специална група за родители, но работим с тях не като специалисти, а като родители. Защото за работа със семействата най-добри са семействата. Вярно имаме терапевти, които водят лечението на семействата, но основно интеракцията става между различните членове на семейството. При което е важно семейната група да работи отделно, а не заедно с пациентите. По този начин жената, децата и родителите могат да се съсредоточат върху себе си, а не да обвиняват алкохолика за всичките си проблеми. Добре е също в такава група да има и някой друг алкохолик, защото е по-лесно за се създаде здрава, нормална комуникация с „чужд“ алкохолик, отколкото със „собствения“. Такъв контакт е много важен, защото повечето членове на семейството не знаят как да общуват с алкохолика. По принцип те не говорят на един и същ език и не се разбират.
А може би имате някакви въпроси и към госпожa Джоу? – продължава Стефан. Може би искате да я попитате колко дълго даден член на семейството на алкохолика трябва да ходи в Al-Anon?
Поне първите 99 години, а после може да започне да мисли дали да не се откаже – казва сериозно Джоу – това е абсолютно същото, както да си алкохолик. Аз вече не живеех с моя алкохолик няколко години, когато отидох на първата сбирка.
А къде е сега твоят алкохолик? – пита Стефан.
Умря преди десет години.
Тогава защо още ходиш в Al-Anon?
За да се чувствам добре, за да се развивам.
Именно това е най-важното в Al-Anon – подхваща Стефан. – В началото повечето хора мислят, че отиват в Al-Anon заради алкохолика. Въпросът е в това човек да отива там заради самия себе си.
Много важно е да се разбере това – казва Джоу,– че заедно с пиенето на алкохолика цялото семейство става болно и сбъркано. Възможно е, разбира се, алкохоликът да бъде изваден от това семейство и да бъде взет на лечение. Там той ще се излекува, ще стане по-добър и ще се върне в същото си семейство, което продължава да бъде болно и сбъркано. Тогава много бързо и той самият се връща към лудостта.
Алкохолизмът винаги е болест на цялото семейство – казва Стефан. – Повечето алкохолици излизат от няколко точно определени модела семейства. И когато приемам алкохолика на лечение, никога не мога да бъда сигурен кой от членовете на семейството му е най-болен. Всеизвестно е, че много жени на алкохолици – въпреки всички обвинения, скандали и оплаквания от съдбата – имат склонността да купуват на мъжете си алкохол, защото не могат да ги понасят трезви. Случва се жената на алкохолика да е по-болна от самия него. И задължително трябва да се работи върху това, защото, когато пуснем пациента в семейството му, е важно към какво той се връща.
В Берлин има клиника „Йелинек“. Там отказват да приемат алкохолик, ако едновременно не може да бъде прието за затворено лечение цялото семейство. Не само съпругата и децата, но често и родителите. Първите три месеца всички остават в клиниката; децата ходят там на училище. После две години всички заедно идват в консултативния център на занятия. Не познавам в подробности тази програма, но вярвам, че е най-ефикасната на света. Разбира се, тя е прекалено скъпа, за да може да обхване много хора. Но навсякъде вече е разпространено убеждението, че ако няма добри програми за семействата, не може да се очакват големи успехи и в лечението на алкохолиците.
Много алкохолици след лечението са в много тежко емоционално състояние. По време на терапията те са си дали сметка, често за пръв път в живота си, за силата на своите емоции. Сега от тях излиза много злоба, фрустрация, страхове и други емоции, с които те още не умеят да се справят. А когато хората не знаят какво да правят със своите чувства, започват да обвиняват и да наказват за своето състояние тези, които обичат най-много. По принцип алкохолиците винаги си търсят някого, когото да могат да обвиняват за своето положение. Предполагам, че в Полша те често показват с пръст държавата, историята, партията, църквата, съседите, семейството и всеки, който се намира под ръка. А техните семейства дори не са длъжни да търсят толкова надалече, защото винаги могат да обвинят за всички нещастия своите алкохолици. И така се заздравява кръгът на прехвърлянето на отговорността за собствения живот и взаимните обвинения. Но е добре да се помни, че колкото пъти показваш с пръст някого за виновен, за мнимия създател на твоите проблеми – имаш един пръст, насочен към него, а трите сгънати сочат към самия теб.
Стефан свършва и отново настъпва мълчание. Като че ли всички теми за „тях“ вече са изчерпани, а за себе си е още по-трудно да се говори. След една минута вечност Стефан пита:
Защо дойдохте тук днес сутринта? Затова, че искахте да дойдете, или затова, че веднъж месечно трябва да идвате?
Нечий глас: Исках. И втори: Аз също исках.
Това означава ли, че тук има само двама души, които са искали да дойдат днес сутринта?
Друг глас: Днес ми се иска, но друг път – не.
Някой от вас научи ли днес нещо ново? Стана ли тук днес нещо, благодарение на което смятате, че не сте си изгубили времето? Случило ли се е нещо, което не сте очаквали преди идването си?
Психоложката, чийто брат е в АА: Аз се убедих колко много се страхувам да покажа своята безпомощност. Често ми се струва, че трябва да бъда някой, който винаги знае решението. А днес си дадох сметка, че изобщо не трябва да е така. Че моето безсилие може да мобилизира пациента, може да му помогне да се почувства по-сигурен.
Друга жена: За мен най-важни са тези ваши прости въпроси, които сега са в мен. Още една: Искам да ви благодаря, защото днес дойдох тук безсилна, а ще си тръгна малко по-малко безсилна.
Благодаря. Но като ви зададох въпроса за настроението, с което сте дошли тук, имах нещо друго предвид. Нали всички вие преживяхте днес точно това, което усеща алкохоликът или членът на неговото семейство, който не иска да отиде на сбирка на АА или на Al-Anon, но трябва да отиде. А когато отиде, може да разбере и да изпита нещо, за което преди не само не е знаел, но изобщо не е имал понятие, че може да научи.
Та нали никой алкохолик не иска да бъде алкохолик. Никой също не иска да отиде на лечение или да моли за помощ. Правят това, което са задължени. Отиват да се лекуват, защото губят нещо важно за тях – живота, здравето, семейството, работата. Или отиват поради това, че полицията или съдът са постановили. Но честно казано изобщо не е важно защо алкохоликът отива да се лекува. Едно е сигурно: никой не е отишъл доброволно, колкото и както да се кълне, че е било така. Идват, защото са принудени, защото вече са толкова самотни, че нищо друго не им е останало. Защото са безсилни и започват да забелязват това свое безсилие.
Също така безсилен спрямо тази болест е всеки от нас. Но най-добрият начин да се придобият сили в ситуацията на безсилие е да се отворим за собственото си безсилие. Всички ние придобиваме сили от нашите слабости. Никога не се черпи сила от силата. И макар че за да покажем собствената си сила, ние се стараем да импонираме на другите колко много умеем и колко добре вършим всичко, човек никога още не е научил нищо от това, което прави добре. Учим се изключително от грешките и слабостите си. Защото грешките и слабостите ни дават шанса да научим нещо. Така че добре дошли в клуба.
След кратко мълчание: Надявам се, че днес сутринта успях да ви дам малко духовна енергия. Със сигурност дадох на себе си. И за това ви благодаря,
***
Запознах се с него преди три дни на летището във Варшава. Беше изпратен в Полша от американски филантроп, който от няколко години помага на полските алкохолици и на тези, които ги лекуват – в Полша и в Америка. Стефан има огромен опит в планирането на лечението, помощните програми и превенцията в много страни, така че нашият американски приятел го уговорил да посвети една седмица за оценка на нуждите в Полша. Аз трябваше да бъда негов гид и преводач. Стефан пристигна със самолета от Брюксел. Висок, добре сложен мъж над петдесетте.Пълен с енергия, но и със спокойствие. Спокойствието е най-набиващата се в очи черта на Стефан, разкрива се в думите, в движенията, в жестовете. От първия контакт се усеща някаква излъчваща се от него топлина, чувство за сигурност.
Въпреки това веднага бях смутен и сконфузен. В края на краищата никога досега алкохолик с толкова дълъг стаж на непиене не беше посещавал Полша. Разбира се, преди четири години у нас беше Калерво от Финландия, който не беше пил четиринадесет години. Обаче Стефан не само не пие от деветнадесет години, но в добавка е и професионален терапевт.
На летището го попитах какви са му плановете. Тук ти си шефът – отвърна той и потеглихме към хотела. Там Стефан отвори чантата си и извади един плик с книги и брошури за алкохолизма. Това е за теб. Добре би било, ако преведеш на полски дори и част от това. Порови още в чантата и извади дървена табелка с надпис на полски: „Приеми ме какъвто съм, за да мога да открия какъв мога да стана“.
Това е девизът на нашия институт. Имам във Флорида познати от Полша и ги помолих да ми го преведат. Надявам се, че добре са го превели.
Преводът беше верен, но и така много-много не разбрах за какво става дума в този девиз. Нали терапевтът е длъжен да знае какъв трябва да стане неговият пациент. И разбира се, не трябва да приемам болестта на алкохолика. Благодарих за табелката и отидохме заедно на сбирка на Анонимните алкохолици, където вече ни чакаха участниците в движението на АА във Варшава.
На сбирката Стефан изненада всички нас. Всички очаквахме, че той ще сподели с нас тайната на многогодишната „задгранична“ трезвеност, а той просто седеше и мълчеше. По малко слушаше, но беше отегчен от непрекъснатото превеждане. Седеше с притворени очи и по-скоро попиваше атмосферата, отколкото участваше. Накрая каза, че е хубаво да бъде тук заедно с нас, че е научил много от нас и ни е благодарен, че днес няма да се напие. И толкова.
След вечерята Стефан се срещна с координатора на програмата „Хора, помагащи на хората с алкохолен проблем“. Сам говори малко, но до късна нощ слушаше, гледаше видеокасети, отново слушаше. Накрая каза, че е възхитен и че е научил много.
На следващата сутрин трябваше да се срещнем с жена ми, а после да заминем за Познан, който е люлката на движението на АА в Полша. Стефан ме чакаше с багажа си във фоайето на хотела, готов за път. Вече беше освободил стаята. Междувременно жена ми беше отменила срещата, защото трябвало да дойдат специалисти по забиване на дюбели в стената. Извиних се на Стефан и го взех в моето бюро, за да убием няколко часа в разговори.
Беше ме срам заради жена ми. Какво щяха да ни пречат няколко човека с дюбели – мислех си аз. Колкото повече си мислех, толкова повече побеснявах. Вече дори не криех гнева си.
Може да успея да ти помогна – каза Стефан. – Вземи един лист и напиши на него всичко, което според теб твоята жена трябва да направи, за да ви е по-добре и на двамата.
Добре, ще напиша, но не знам дали това ще помогне – отговорих и попитах Стефан за неговия център във Флорида.
Сега ти трябва да пишеш, а не да говориш – измърмори Стефан.
Сега? – попитах учуден. А ти какво ще правиш?
А кога, ако не сега? Нали сега си ядосан. А за мен не се притеснявай, някак си ще се оправя. И отново затвори очи, медитирайки над нещо или над нищо.
Взех листа. Най-горе написах „Жена ми е длъжна“ и го подчертах два пъти. Дълго мислех какво е длъжна, така, че да не я обидя, да не измислям нищо под влияние на гнева, а възможно най-добре да преценя нейните и моите нужди. Още повече, че Стефан трябваше да го прочете, а много не ми се искаше той да ме заподозре в егоизъм и прекомерни изисквания. Накрая излезе, че тя не трябва да се ядосва, да ни размотава с такива глупости като идването на някакви типове с дюбели. Също трябва и да отделя малко повече време за децата, защото те започват да беснеят. Може и да попромени малко пропорциите между професионалните си занимания и тези вкъщи в полза на дома и семейството. Добре би било също да влага повече грижи и чувства в семейството. И най-важното да приема конфликтите и напрежението като нещо естествено в живота. Завърших, прочетох още веднъж всичко, поправих някои неща и точно тогава Стефан попита дали съм готов.
Когато вземаше листа в ръка, почувствах биенето на сърцето си. Бях любопитен какво ще каже за това. Бях премислил всичко старателно и бях готов за защитавам всяка една точка. Е, все пак той е авторитет в семейните проблеми, не аз.
Междувременно Стефан дори не прочете моите драсканици. С червен химикал задраска думите „Жена ми е длъжна“ и написа „Аз съм длъжен“. След което ми върна листа.
Вземи го и го прави, защото ти най-добре знаеш какво трябва да правиш.
Как така? Та нали това не става за мен! Аз имам професионални задължения, от които не мога да се откажа. Освен това ти ме питаше за жена ми; ако знаех, че става въпрос за мен, щях да напиша нещо друго.
Със сигурност. Но с това не би помогнал нито на себе си, нито на жена си. Ако искаш да си помогнеш, винаги прави сам това, което възнамеряваш да изискваш от другите. А освен това се постарай да изключиш от мисленето четири думи: „длъжен“, „защо“, „защото“ и „да опитам“. „Длъжен“ и „трябва“ са думи капани. Като мислиш, че някой нещо е длъжен, се поставяш в позицията на високомерен съдник на човешкото поведение, а освен това се излагаш на собствения си гняв, когато някой не направи това, което според теб е длъжен. „Защо“ е измъкване. Когато питаш „защо“, търсиш оправдания, искаш да рационализираш нещо, което си направил или имаш намерение да направиш. Въпросите, над които си струва да се замислиш, са конкретните въпроси: „какво“, „как“ и „кога“, а не измъкващото се „защо“. Думите „защото“ и „тъй като“ винаги служат само за едно – да намериш някого (или нещо), когото можеш да обвиниш за своите постъпки или неуспехи. И най-накрая, думата „да опитам“ е много нечестна. Все едно да лъжеш. Или правиш нещо, или не, не трябва да опитваш. Когато казваш, че „ще опиташ“, веднага си оставяш вратичка да не направиш това, което си обещал. А нали няма нищо лошо в това, когато правиш нещо и то не ти се удава. Защото от такъв неуспех можеш да научиш нещо. Но никой още не е научил нещо, опитвайки.
Добре е също да се отървеш от думите: „никога“ и „винаги“. Но преди всичко трябва да работиш над комуникацията със жена си, защото се опасявам, че именно в тази област имате най-много проблеми. Помни, че в основата си това е по-просто, отколкото ти изглежда. Достатъчни са само три умения, които трябва да овладееш, за да постигнеш майсторство в комуникацията с друг човек. Първото е да слушаш. Второто е да слушаш. А третото е също да слушаш
* * *
Стефан Йохансон със сигурност умее да слуша. Никога не се е случвало да прекъсне някого, да не го изслуша докрай. Слушаше дори тогава, когато не разбираше езика. Винаги съсредоточен, с леко притворени клепачи, той се вслушваше и вникваше във всеки срещнат човек, във всяко явление, в света.
В Познан Стефан се срещна с трима лекари – директорката на центъра, ординатора на отделението за алкохолици и началника на дългосрочното затворено отделение за хора, при които алкохолът бе довел до трайни изменения в мозъка. Те бяха дошли за съвет как трябва да работят.
Най-напред Стефан помоли подробно да разкажат какво точно правят. Слушаше и задаваше въпроси. Питаше и за най-дребните подробности. Слушаше с търпение, което не можех да разбера, защото му се набиваха в очите многобройните безсмислици на нашето лечение на алкохолизма и особено ужасното разхищение на времето: по време на тримесечното пребиваване в центъра у нас алкохоликът има по-малко занимания отколкото за една седмица на Запад. Така че когато, след като ги изслуша, Стефан започна от това, че всичко, което правят, е прекрасно и много му харесва, похвалните му думи ми заседнаха в гърлото. Стефан обаче се погрижи вярно да преведа всичко, което беше казал. И едва след това сам започна да говори как изглежда лечението в Западна Европа и в САЩ.
Говореше пестеливо, сякаш по точки. Най-напред за това кога е най-добре да бъде убеден алкохоликът да се лекува. За това има много малко време – няколко часа, ден, най-много два и то добре подбрани. Само всеки десети алкохолик пие всекидневно, повечето болни след известно време просто нямат сили да продължават да пият и прекъсват запоя. След няколко или няколко десетки часа започва треперенето, често делириум, безсънието, силното чувство за вина, страховете и угризенията на съвестта. Тогава – а всъщност само тогава – може нещо да достигне до алкохолика, можем да го убедим, че е болен и трябва да се лекува. Веднага щом симптомите на абстиненцията отслабнат, алкохоликът отново се затваря зад плътната си броня от заблуди и увъртания, така че трудно можем да достигнем до него. Уговарянето да се лекува може само да засили защитните реакции и да затрудни достигането до него следващия път, когато ще бъде по-податлив на аргументи. Следователно е по-добре да се почака до следващия запой и по-точно до неговия край, защото да говориш на пиян винаги е загуба на време.
В този период, по време на абстинентния шок и пречистването на организма, с алкохолика най-ефективно може да разговаря не лекарят или психологът, не жената или приятелят, а друг алкохолик, такъв, който вече не пие. Той споделя своя опит, с който страдащият алкохолик обикновено се отъждествява. А трезвостта на непиещия алкохолик разгаря у болния искрата на надеждата. Повечето алкохолици престават да имат нужда от надежда скоро след пречистването на организма, когато се връщат заблужденията, сигурността в себе си и убеждението, че сега вече със сигурност сами ще се справят. Тези алкохолици трябва да бъдат оставени на мира, докато все по-мъчителните последствия от пиенето не ги доведат сами да поискат да изтрезнеят. Но някои се решават да се лекуват.
Лечението на алкохолизма трябва да бъде за пациента тежка работа. Пациентите, когато не са уморени, веднага започват да мислят за нещо друго и се откъсват от лечението. Задачата на персонала – освен оценката на всеки пациент и наглеждането на насоката на лечението – е следователно непрекъснато да осигуряват работа на алкохолика, докато стремежът на алкохолика е непрекъснато да измисля занимания на персонала, за да не прави нищо той самият. Но като не прави нищо, няма начин да изтрезнее. Много е лошо, когато терапевтът започне да посвещава повече време на един пациент. Защото дори и най-добрият терапевт не може да изтрезнее вместо болния.
Четириседмичното лечение е насочено към промяна на начина на живот, образование, терапия и начало на работата над себе си (индивидуално и в група), и подготовка за по-нататъшното запазване на трезвеността в АА.
Промяната на начина на живот не се ограничава с това, че по време на лечението пациентите не пият; всеки запой има за следствие отстраняване от лечението. Също така важно е пациентите да имат регламентирана програма на занятията, да стават рано и да имат точно определени задължения като почистване, помощ в кухнята и в столовата. Защото най-често алкохолиците са зле организирани и дори не си дават сметка колко много това им пречи в живота.
Образованието се състои в лекции, разговори, филми и подобни занимания. Тяхната тема са проблемите, непосредствено свързани с пиенето напр. динамиката на алкохолната болест или физиологичните реакции към алкохола. Лекциите могат да засягат и такива проблеми като уважението към самия себе си, чувството за вина или страховите състояния, те също могат да бъдат посветени на заучаването на житейски умения, а между другото на комуникиране с партньор, създаването на връзки с хората, професионалната работа, а дори и воденето на обикновен разговор.
Желязно правило е, че никоя лекция не трябва да продължава повече от половин час, защото след двадесет минути всеки болен престава да слуша, а след половин час дори не помни това, което е било в началото на разговора или лекцията. Обаче след всяка половинчасова сесия следва т.нар. „групов процес“. Не групова терапия, а групов процес. Той се състои в това, че групата обменя впечатленията си; всеки говори за това, което в чувствал, когато е слушал лекцията или е гледал филма, и какво е научил. Важно е участниците да не бъдат поощрявани да казват какво мислят, а забележките им да бъдат съсредоточени върху това какво чувстват. Такъв групов процес продължава горе-долу час и половина, т.е. три пъти по-дълго от същинската образователна програма, която едва по време на груповия процес се затвърждава. Всекидневно се правят поне две образователни сесии.
Работата върху себе си се състои в това, че всеки пациент всекидневно трябва да прочита по нещо на тема алкохолизъм, а също и да пише относно своята трезвеност и лечение. Основно значение има писменото изучаване на така наречената „Първа стъпка“, тоест доказването на самия себе си своето безсилие спрямо алкохола. След това пациентът разказва историята на пиенето си на групата, която му задава въпроси и конфронтира разказа му с факти. Защото този, който успее да убеди група подозрителни и познаващи нещата алкохолици в своето безсилие спрямо алкохола, сам няма да забрави, че е болен.
Индивидуалната терапия се прилага рядко. Пациентът по-скоро се възползва от напътствията на опитните съветници, разговаря с духовника. В тази фаза на лечение на алкохолизма психоанализата е напълно безполезна, слаби резултати дава също и психотерапията. Двата най-ефикасни вида терапия са рационално-емотивната терапия (rational emotive) и промяна на поведението (behavior modification). Добра е също и така наречената терапия на Боуен, особено за семействата. Тя се състои в това, че човек опознава себе си посредством собственото си семейство и царуващите в него отношения.
По време на лечението не се използват никакви лекарства или химически вещества, от които пациентите могат да станат зависими също толкова лесно както от алкохола. Никой лекар не би рискувал да предпише на пациента си есперал не само поради страх от гражданската отговорност за неговото разболяване или смърт, но преди всичко защото еспералът е напълно неефикасен. Антиколът обаче понякога помага, но Стефан лично не вярва на това лекарство. Не смятам, че хората, които имат два крака за ходене, имат нужда да се учат да ходят с патерици – казва той. Когато алкохоликът бъде затворен в затвора и добре наблюдаван, там той няма да пие. Но ще започне да пие веднага след излизането си. Поради това ефективното лечение често не започва, докато човек не захвърли патериците, с помощта на които се учи да ходи. Единствената патерица, която получават пациентите, е участието в общността на Анонимните алкохолици.
От началото на лечението пациентите участват в сбирките на АА в отделението, а след три седмици ходят на нормалните сбирки навън. Благодарение на това те се убеждават, че след завършването на лечението ще могат да намерят в АА съвет за всекидневните житейски проблеми, често привидно далечни на алкохолизма. Също така важно е да се помогне на болния да си намери спонсор, който да му помага в поддържането на трезвеността и в изучаването на програмата на АА. Струва си обаче да се помни, че АА не е терапия, а терапията не е АА. Непиещите алкохолици не са длъжни да бъдат терапевти, доколкото не са специално обучени за тази цел. Алкохолиците споделят само собствения си опит; те са най-добри да отидат в болницата или в затвора и да споделят там с болните своя опит и надежда. И макар че програмата на АА днес е в основата на много ефикасни лечения, все пак персоналът трябва да бъде специално обучен за работа с алкохолици.
Центровете за хора, на които алкохолът е причинил трайни мозъчни увреждания, са малко по-различни. Те също се опират на философията на Анонимните алкохолици, но там трябва да се вземе под внимание фактът, че много пациенти никога няма да могат да функционират нормално в обществото. Следователно в програмата на тези центрове трябва да бъдат вградени някои елементи, които да придават смисъл на живота на пациентите „тук и сега“. Един от тях е работата на място -– в центъра. Най-добре е, ако работата е свързана с грижа за животните. Това впрочем е добре познат и все по-цен˜н вид терапия, широко прилаган например в Австралия. Тя учи как да се грижим за някакво живо същество, не е задължително да е човешко. Учи на грижа, привързаност, любов, като същевременно позволява да се усеща задоволство от ефекта на тази привързаност. Често хората се изпълват с уважение към самите себе си, когато животните, за които се грижат, са добре гледани. Често за първи път в живота си именно тогава те мислят добре за себе си.
Разбира се, в Съединените щати и в Западна Европа има стотици различни програми, приспособени към различните изисквания на пациентите. Но всички се основават на подобни принципи – казва в заключение Стефан. Самият аз обаче не мога да кажа коя от тези програми ще е най-добрата за вас. Бих искал да дойда още веднъж и да ви предложа няколко варианта за лечение, за да може всеки от вас да избере това, което му харесва. Бих искал да посетя вашите центрове, може би там бих могъл да помогна в нещо.
Когато излязохме от срещата не издържах и попитах Стефан защо не им каза направо какво трябва да променят в нашите центрове. Нали той отлично вижда всичките грешки и безсмислици. Стефан се усмихна, погледна ме търпеливо и каза: но аз няма да остана тук да върша всичко всеки ден и при това на различни места едновременно. Разбира се, че знам добре какво трябва да направите, но от моето знание за вас още нищо не произтича. Всеки сам трябва да дозрее до такова знание, а това е бавен процес. Засега най-важното е да ми кажете как оценявате вашите потребности. Защото аз съм дошъл тук, за да ви помогна да си дадете сметка от какво се нуждаете.
* * *
Самият аз добре знаех какво искам от Стефан и то още преди неговото пристигане. Преживявах семейни проблеми. И както обикновено е при семейните проблеми, ставаше въпрос за възпитанието на децата. Имах претенции към жена ми, че е прекалено либерална, че позволява всичко на децата, че са разглезени и нямат никакви домашни задължения. От своя страна, жена ми смяташе, че аз се заяждам с децата, че макар и да не ги бия, имам манията да им се карам и че трябва сам да създам отношенията си с децата, най-малкото като им посвещавам повече време, а не да искам от нея да се погрижи децата да ми оказват повече уважение. В добавка живеещата с нас дъщеря на жена ми от предишния брак навърши шестнадесет години и започнаха бягствата и неприятностите в училище, ходенето по момчета, а после ходенето с един избран, увъртанията и лъжите. Аз, разбира се, изисквах дисциплина, послушание и строгост, а жена ми се колебаеше между заплахите, молбите, обясненията и показването на нежност към дъщеря си. Никакви молби нито заплахи обаче не даваха резултат, а атмосферата вкъщи започваше все повече да ми тежи. Така че, когато получих предложението да прекарам една седмица с човек, който професионално помага в семейните проблеми, се хванах за този шанс като за прословутата сламка.
Когато помолих Стефан за съвет, той каза, че това е просто. Ако само се караме с детето, ще загубим. Вместо караници и скандали трябва да подпишем с дъщерята договор. Той трябва да съдържа правилата за домашния ред, домашните задължения на дъщерята и всяко поведение, което смятаме за недопустимо. И преди всичко последствията при нарушаването на договора. Такъв контракт помага на всички – на подрастващото дете дава чувството за сигурност и го освобождава от променливото настроение и капризите на родителите. Дава му също и право на избор заедно с отговорността за този избор: детето може съзнателно да избере това, което е забранено, като знае какви последствия го очакват. Родителите обаче също трябва последователно да спазват договора, да следят последствията наистина да бъдат неизменни.
Кой съставя договора?
Най-добре да го съставите заедно с детето. Но родителите решават кое е допустимо и кое – не, защото те знаят с какво могат да се примирят и с какво не могат да живеят. В края на краищата децата живеят в дома на родителите, а не обратното.
А какво става, ако детето наруши договора?
Договорът предвижда последствия.
Може ли да бъде последствие например телесното наказание?
Не те съветвам, защото с биене може да се възпита само поредното поколение биещи родители. Последствията, за които говоря, не са наказания. При наказанието оценяваме – и за съжаление, най-често порицаваме наказания. Когато обаче говорим в категориите на последствията, взимаме под внимание конкретното поведение, а не характера на човека.
Дай ми пример за възпитателни последствия. Добра ли е забраната за излизане от вкъщи?
С това трябва да се внимава, защото трябва да се седи вкъщи и да се следи изпълнението на забраната. Такива последствия стават наказание за родителите.
Ами тогава какво?
Попитайте дъщеря си. Тя най-добре ще знае. А след подписването на контракта трябва да Ј оставите свобода. Да не се намесвате в личния Ј живот, в нейните приятелства и контакти, да не решавате вместо нея проблемите Ј. Трябва да показвате само любов към детето и да реагирате само на недопустимото поведение без дори да питате защо е нарушила договора.
А как да убедя жена си за такъв контракт?
Вече ти казах преди. Трябва да поддържаш жена си и да работиш над взаимното разбирателство между вас. Така по-добре ще си предавате чувствата. Ще знаете с кои чувства можете да живеете и с кои не можете. По този проблем ще трябва да спечелиш разбирането Ј, за да бъдете заедно, а не по отделно.
А ако между нас няма такова разбирателство?
Трябва да си го изработите. Целта на дъщерята на жена ти е проста и очевидна: тя иска да се отърве от тебе, за да може напълно да контролира майка си. Може и да не го осъзнава, но със сигурност не може да Ј харесва това, че ти Ј пречиш да контролира майка си.
Именно, но жена ми не вижда това…
Не пречи. И така единственото нещо, което можеш да направиш в тази ситуация, е да поддържаш жена си в отношението Ј спрямо дъщеря Ј.
Дори когато постъпва неправилно?
Не ти ще оценяваш. Трябва да питаш от какво тя се нуждае и да Ј помагаш. Нали нищо не можеш да Ј наложиш, а трябва да постъпвате като екип.
Сега разбирам. Трябва да Ј позволя да се учи от грешките си?
Чувствам високомерието ти. С какво основание смяташ, че ти знаеш по-добре? А и това е твоето мнение, а ти трябва да се въздържаш от мнение. Говори за чувствата. Какво чувстваш сега?
Озлобление и страх. Страхувам се, че нашата връзка ще се разпадне.
Това е обоснован страх. Озлоблението е само маска. Отхвърли озлоблението и се научи да изживяваш страха, защото той е истинското ти чувство. Добре е, че започваш да имаш контакт с него. Страхът е много духовно чувство, много естествено и здравословно. Той става вреден и деструктивен, когато се прикрива или покрива с маската на озлоблението. Или когато обвиняваш за него мнимите си врагове.
Сега се страхувам още повече, защото си давам сметка, че с жена ми имаме напълно различни възгледи и усещания.
В това не съм сигурен. Мисля, че наистина имате различни мнения. Но май изживявате идентични чувства. Подозирам, че жена ти е също толкова уплашена, както и ти. Тя също чувства, че вашата връзка може да се разпадне. А щом като и двамата сте уплашени, то вече имате терен, на който можете да се срещнете. Изведнъж сте заедно и се питате: „Какво можем да направим по този проблем заедно?“. Само че засега още никой от вас не знае, че имате подобни усещания, защото всеки от вас крие страха си зад някаква маска – озлобление, чувство за вина или мълчание.
Какво да направя, за да проникна зад маската?
Да свалиш своята. Да споделиш с жена си своите истински чувства. Да кажеш, че се боиш. И да попиташ: „А ти също ли се боиш?“
Няма да каже.
Опитай. Сподели с нея чувствата си. И говори само за чувствата. Придържай се към сърцето. Когато преминеш от сърцето към главата и започнеш да изразяваш своите мисли и мнения – това означава моментално край на разбирателството между вас. Защото чувствата са честни, а мислите много рядко; мислите често служат за прикриване на чувствата пред самите себе си и за обвиняване на другите. Ти си този, който се чувстваш, а не този, за когото се мислиш. Така че, ако в контакта с жена си се ограничиш до своите мисли, винаги ще бъдеш още по-уплашен и самотен.
Това означава ли, че не трябва да мисля? Не знам дали ще мога.
Трябва да не изразяваш своето мнение. Да не казваш какво трябва да се направи поне докато жена ти сама не те попита. Ти самият не прибързвай с вълшебните си рецепти. Кажи какво чувстваш. Не обяснявай защо така чувстваш, не обвинявай никого за своите чувства. Ако искаш нещо да разбереш или да достигнете до нещо с жена ти – задавай въпроси. Дори тогава, когато искаш нещо да кажеш или да предложиш, също задавай въпроси. А после слушай. Когато изслушаш, можеш да зададеш следващия въпрос. И отново слушай. Защото слушането е в междучовешката комуникация умение номер едно, две, три, четири и пет. Езикът най-много помага в комуникирането тогава, когато го държиш зад зъбите си. Така че купи си широко, дебело тиксо и си залепи устата. А после слушай. Чакай търпеливо и се отнасяй към жена си с уважение. Не си длъжен да се съгласяваш с нея. Дори не трябва винаги да я харесваш. Затова пък трябва да се отнасяш към нея с доверие и уважение. И ако наистина искаш да направиш нещо добро за себе си, то бъди добър към жена си.
А децата?
За децата не се притеснявай. Бъди добър към жена си.
* * *
За децата още не бяхме говорили по време на нашето пътуване със Стефан. В Гдиня се срещнахме с една психоложка, която работи с деца от разбити семейства. И отново Стефан най-напред я изслуша с какво тя се занимава, какви са условията за работа и каква помощ очаква и едва след това започна да говори.
Всички деца от разбити семейства или семейства с проблеми имат съвършено един и същ проблем и то независимо дали причината за смущенията е алкохолът, или нещо друго. В такива семейства няма кой истински да обича детето, тоест да се отнася към него с доверие и уважение. Ако терапевтът отчете това, детето само ще измисли останалата терапия.
В Корнърстоун Instituteработата с децата се съсредоточава върху това да се развие у тях уважение към самите себе си и да се повиши мнението им за самите тях. За това най-добре служи терапията чрез изкуство, тъй като детето веднага може да почувства удовлетворение от това, което е направило, и чрез участие в игри и забавления, посветени на емоционалното образование. Има например специална игра, подобна на Монополи, в която всички „инвестиции“ и въпроси се отнасят за чувствата. Детето изтегля картонче с въпрос: „Какво правиш, когато се чувстваш ядосан?“ или „От какво точно се боиш?“. Или когато детето трябва да попадне в затвора получава въпроса „Как се чувстваш в затвора?“. И децата се учат да отговарят на такива въпроси. Съществуват десетки подобни игри, приспособени за различните възрасти, които учат децата да разпознават и назовават емоциите. За работа с деца най-добри са хората, които сами имат деца и могат да се вживеят в света на чувствата и преживяванията на детето.
А как да преодолеем съпротивата на детето, което отказва да разговаря за каквото и да било, свързано с алкохолизма на бащата или майката? – пита психоложката.
Децата, особено по-малките – до десет години, често имат по-силно чувство за отговорност, отколкото техните родители. Те отлично знаят какво става в семейството, макар и да не го разбират. Така че реагират на тези проблеми с депресия и пасивност. За да разбием тази стена, никога не трябва да питаме детето направо за това, което е ставало или става в дома му. Добре е да насочим вниманието му към нещо друго. Например терапевтът може да сподели с детето нещо, което сам е преживял, и да попита какво то би го посъветвало. По този начин се създава доверие, каквото детето от семейство с проблеми няма към никого. Когато създадеш нишката на доверието, чакай търпеливо и малко по малко детето всичко ще ти разкаже. Впрочем това се отнася за всички пациенти, не само за децата. Никога няма да разбереш от никого нещо наистина важно, докато не спечелиш доверието му.
Тук работя от три години – казва психоложката – и най-големи трудности имам в създаването на контакт с родителите. С удоволствие бих работила и с тях, но винаги се убеждавам, че техните очаквания се различават драстично от моите. Какво ще ме посъветвате?
Как да работите със семейството най-лесно можете да научите от детето. Защото всеки семеен проблем в крайна сметка се свежда до липса на искреност и емоционална честност. Терапевтът трябва да разбере в коя сфера на живота се появява тази липса на искреност; да локализира това място. Четири- или петгодишното дете е дотолкова „възрастно“, че от него може да се разбере всичко относно проблемите в семейството. То ще каже за всичко честно – без никакви увъртания и интелектуални рационализации. Ако искате да научите родителите на искреност и честност, най-добре е да ги убедите да прекарат няколко седмици в детската градина, макар и като помощници на възпитателите. Тази терапия се състои в това, че децата винаги се отплащат на възрастните със същата монета, която те им дават. Ако дадеш на детето чувства без да очакваш нещо в замяна, ще получиш същото.
Но това е трудно особено когато се работи с голям брой деца, при това в много примитивни условия – в гласа на психоложката надеждата се примесва със загриженост.
Никой никога не е казвал, че трябва да бъде лесно. Но нали самата вие вече знаете, че този труд си струва усилията както никой друг.
* * *
По време на пребиваването си в Полша Стефан намери време не само за срещи с терапевтични колективи, но и с много отделни хора. Понякога вече бях уморен, а дори и ядосан на организаторите, че не се бяха погрижили за честотата на срещите, а той имаше сили например да разговаря до полунощ с две лекарки. Виждаш ли – обясняваше ми той спокойно – на много хора можеш да държиш речи, но не можеш да разговаряш с тях. От такава среща никой нищо няма да получи. За да можеш да кажеш на някого каквото и да било нещо ново, винаги преди това трябва да го изслушаш. Най-добре е така да поговориш с него, че той сам да достигне до това, от което се нуждае.
Навсякъде, където беше, Стефан подчертаваше, че най-важното нещо при лечението на алкохолизма, наркоманията, депресията и всички други човешки душевни смущения е добрата програма за работа над себе си за лекуващия персонал. Защото, за да може пациентът да стане здрав човек, способен да решава собствените си проблеми, този, който го лекува, сам трябва да умее това. На болния най-добре помагат хората, които са се научили да помагат на себе си. Те умеят да разпознават собствените си емоции и да се вслушват в емоциите на другите.
Пациент, който идва за помощ, чувства страх, липса на сигурност, самота, озлобление, обида, тъга и маса подобни чувства. За нищо не жадува толкова много, както за чувство за сигурност. Значи трябва да му се помогне да смени колорита на чувствата си. Трудността обаче се състои в това, че пациентът най-често изобщо не може да говори за своите чувства. Той изразява мнения и възгледи, които до голяма степен служат за прикриване на чувствата. Задачата на терапевта е да научи пациента да работи над собствените си чувства. За това най-подходящ е дневникът на чувствата. В Корнърстоун институт такъв дневник трябва да се научи да води не само всеки пациент, но преди всичко всеки работник.
Горе на страницата се пише днешната дата – обяснява Стефан как да се води такъв дневник. – Под нея се описват чувствата, които съм преживял в събитията на днешния ден. Чувствах това и това, когато ми се случи това и това. „Чувствах яд, когато автобусът ми се изплъзна изпод носа…“ „Чувствах страх, когато ми телефонира шефът…“ „Чувствах радост, когато се върна жена ми“. Пиша само за чувствата, не за това какво съм мислил или смятал. Не използвам думите „защото“, „тъй като“ или „защо“; те служат само за заблуждаване на чувствата и за увеличаване на бъркотията. Не обяснявам защо съм чувствал страх, когато ми е звънял шефът. Не оценявам чувствата нито това дали съм длъжен да чувствам нещо, или не. Всички чувства са естествени и нормални. Ненормално е само това, което аз правя с тях.
В дневника мога да споделям и своите мисли и мнения. Но тогава не споменавам за чувствата. Въпросът е винаги да се отделят едните от другите. Защото често казваме: „Чувствам, че трябва да направя това и това.“ Предполагаме чувство, а изразяваме мнение. Човек се нуждае еднакво както от мисли и мнения, така и от чувства. Но когато не ги отделя едни от други, изпада в несигурност.
Несигурността не е нито мнение, нито чувство. Несигурността е състояние; определено е състояние на липса на ясна информация относно собствените чувства. Когато съм несигурен, обикновено ме обхваща страх, впрочем напълно излишно. Ще се избавя от него, когато се науча да избягвам несигурността, да разграничавам чувствата от мислите.
Пиша си дневника всекидневно. Може да напиша половин страница или цяла, или двадесет в зависимост от настроението. Но винаги, когато привърша, обръщам страницата, за да започна новия ден от нова страница. Не чета на следващия ден това, което съм написал предната вечер. Днес с нищо не мога да помогна на вчерашните си чувства, събития или грешки. Днес е нов ден, чакат ме нови преживявания, нови чувства, добре е да навляза в този ден без багажа на вчерашния; нека новият ден да бъде най-буквално неизписана страница.
Съветвам пациентите си да водят дневника, като от седмица до десет дни да го четат. Човешките чувства са много променливи и за повечето от тях забравяме почти веднага. Но за една седмица обикновено те се подреждат в един ясен модел. Чувстваме се по един начин в сряда, и по друг в петък; често тези разлики се появяват между сутринта и следобеда. Струва си да се забележи това като най-често несъзнателни, постоянни емоционални реакции спрямо определени случки, хора или неща.
Когато след една седмица пациентът идва при мен с дневника и го чете на глас, мога да си запиша чувствата, които са се появявали най-често, мога да разпозная неговите емоционални реакции. Дневникът ми говори за всеки проблем, за всяка мания на пациента. А аз само им казвам това, което съм чул от тях:„Изглежда, че имаш такъв и такъв проблем. Как смяташ?“ Много важно е на пациента нищо да не му се обявява категорично, а винаги да му се дава възможност да потвърди. Понякога може нещо да се коригира в самия метод на водене на дневника. Обикновено в началото всеки има трудности с отделянето на чувствата от мислите, всеки търси причината за своите чувства и обвинява за тях другите или себе си. Толкова трудно е да се изкоренят думичките „защо“ и „защото“. Но това е само въпрос на систематична работа. Като чете собствените си записки веднъж седмично, всеки вижда сам над какво трябва да работи. След известно време преставам да бъда необходим на пациента, защото самият дневник става терапевт. Това впрочем е и моята цел – дневникът да стане най-добрият приятел, някой, на когото винаги можеш да говориш и който винаги е готов да те слуша. А всеки се нуждае най-много именно от това.
* * *
Започнах да си водя дневник още по време на пребиваването на Стефан в Полша. Веднага ме учуди това, че макар през деня да ми се кълбяха хиляди мисли в главата, вечерта помнех много малко от тях. По-добре ми се бяха запечатали в паметта обаче чувствата, на чието съществуване преди почти не обръщах внимание.
Стефан направи изключение от правилото си и в деня преди да замине изслуша моите записки от трите дни. Похвали ме. И ме посъветва да приема своите чувства, да не търся заплетени начини, за да ги обясня. Стараеш се да изясниш защо чувстваш нещо, като вече отбягваш думата „защо“. Помни, пишеш изключително отчетни изречения, нищо не оценяваш. Чувствата впрочем никога не са добри или лоши, те просто са. Ти си това, което чувстваш. Всичко, което чувстваш, е естествено. Обаче когато започнеш да оценяваш чувствата, веднага започваш да се страхуваш от уж лошите чувства и се стараеш да ги скриеш от самия себе си, да ги отречеш. А те и така ще ти излязат през носа. Защото чувствата никога не могат да бъдат заглушени.
Има и още нещо в твоя дневник, за което трябва да си дадеш сметка – продължаваше Стефан. – Изглежда че си бил много зависим от други хора, от това, което те чувстват. Изглежда че настроенията на другите хора ти оказват силно влияние. В теб има много чувства, но не знаеш много добре какво да правиш с тях. Знам, че много се грижиш за нуждите на другите. Но понякога трябва да направиш нещо просто за самия себе си. Струва ми се, че в тебе има много съзависимост. Какво смяташ за това?
Не знам откъде се е взела в мен тази съзависимост. Изобщо трябва ли да търся нейните източници?
Нищо не трябва, забрави тази дума. Ти си такъв, какъвто си. И така най-добрият, когото си имаш, ти си. Прием и това. Обаче смятам, че да се замислиш над съзависимостта може да ти помогне по-добре от всичко друго в разпознаването на тези постъпки и реакции, които ти вредят.
Смяташ, че ми пречи прекалената впечатлителност за това какво мислят за мен хората?
Така ми се струва. Изглежда че се отнасяш към хората много добре. Но това не означава, че се отнасяш така добре и към себе си. Сигурно ти се случва да не правиш нещо, което наистина силно желаеш. Понякога, съвършено неумишлено, може да се отнасяш към най-близките си по-зле, отколкото към хора, които имат несравнимо по-малко значение в твоя живот. Нямам понятие откъде се взима това.Но то може да отслаби твоята способност за концентрация, да ти затрудни живота и работата. Мисля, че много се стараеш да обичаш хората, но не знаеш как да обичаш себе си. Изглежда че имаш много работа пред себе си.
Последният ден; на летището. Стефан ми подари две книги „Никога повече съзависим“ и „Езикът на чувствата“. Сбогува се с мен сърдечно с мъжка прегръдка, а вече след като беше преминал паспортната контрола, се обърна към мен с думите:
Приеми самия себе си. Помни винаги, че ти си най-важният човек в своя живот. Така че бъди добър към жена си.
Страница 4 от 7