Да се оттласнеш към живота 

     В края на септември плажовете на Лос Анджелес сменят обитателите си. Изчезват отпускарите, все по-малко семейства с деца, по-малко каравани, повече лагери. Някакви насипи, издигнати от чували с пясък, пазещи от вятъра и праха. По паркингите и околните улици много стари, ръждясали автомобили. Става все по-мръсно. В миризмата на сол и водорасли се прокрадва смрадта на гниещи предмети, вонята на мръсни дрехи и тела, мирисът на изпушена марихуана и ферментирали остатъци от бира в търкалящи се по земята кутии и бутилки. В Южна Каролина се събират да зимуват бездомниците от северните щати. Защото, макар и нощите да са хладни, през деня можеш да се погрееш на слънце.

     Никой не ги гони, никой не ги закача, никой не им проверява документите, ако не влязат в конфликт със закона. В Санта Моника, във Венис и в други квартали Армията на спасението раздава на бездомните супа. Може да яде всеки. Също всеки може да влезе в един от няколкото павилиона, намиращи се по протежение на плажа, да си налее кафе и да си вземе хрупкав сладкиш. Може да излезе или да послуша за какво си говорят събраните там. Един от няколко остава.

     Това са срещи на Анонимните наркомани или алкохолици. В тях участват зависими, които са престанали да се друсат и да пият или желаят да престанат. Разказват за себе си и за своите чувства, за това как е било, когато са пили, по какъв начин са престанали и как им се е променил животът. Много от тях са хора работещи, намерили себе си, които сами някога са живеели по плажовете или на улицата; други продължават да са бездомни, но вече са трезви. Идват на срещите на АА или АН не само да си убият времето, а преди всичко да почерпят от тях сила и надежда, учат се как да живеят без алкохол или наркотици. А без това никога няма да се измъкнат от плажовете, от безработицата, от омагьосания кръг на мизерията и зависимостта.

     По време на Голямата криза всеки е можел да изгуби работата или дома си, но днес в богата Америка повечето бездомни са хора болни, такива, които не са в състояние да си измислят някакво занимание нито да си намерят или да се задържат на работа. Част от тях са психично болни. Много са зависими от алкохола и наркотиците. Някои са станали зависими на улицата, търсейки бягство от безнадеждността на празния живот. За повечето обаче плажът е само етап от отдавна прогресиращата болест, която ги е лишила от работа, семейство, дом и приятели, неизбежно водещ към смъртта.

     Хората наоколо знаят за това, но знаят също и че са безсилни. Така че не изпращат никого на принудително лечение, за нищо не молят болните, не заплашват, не шантажират с безплатна супа. Анонимните алкохолици или наркомани не агитират никого и за трезвеност. Те просто са наблизо. В случай, че на някого му писне и поиска да се измъкне от дъното, така, както са се измъкнали много от тях. От собствен опит знаят, че към достойния живот е по-лесно да се измъкнеш от улицата или от плажа, отколкото от приюта.

*  *  *

     На няколко хиляди километра от Лос Анджелес, в Ню Йорк, на ъгъла на 94-та улица и Медисън авеню, в къпещата се в богатство зала на презвитерианската църква, всяка вечер се събират близо сто души от висшето общество. Бизнесмени, директори на големи корпорации, професори и лекари, всеки облечен за няколко хиляди долара. Жените са накичени с бисери, злато и диаманти, сред тях може да срещнете известна актриса, певица или телевизионна звезда. Понякога тук идват Лайза Минели или Елизабет Тейлър, някога е идвала и госпожа Бети Форд, жената на бившия президент. Тук всички говорят с акцент, придобит в най-добрите училища. Но говорят по почти еднакъв  начин за същото, за което и често неграмотните жители на плажа във Венис. Защото, макар и да са пили по-добри напитки по великолепни банкети и в най-скъпите ресторанти, са изпитвали същото озлобление, срам, чувство за вина, угризения на съвестта, завист и преди всичко нарастващ страх.

     Повечето от тях са хора, които преди много време са започнали да пият за компания. След като си пийнели, се чувствали по-добре: плахостта изчезвала, ставали по-весели, преставали да се боят. Алкохолът или наркотикът били за тях чудодейното лекарство за подобряване на настроението или за бягство от потиснатостта и депресията. Именно затова станали зависими от чудодейното лекарство. Такава е съдбата на близо 10 процента от възрастните мъже и само малко по-малко жени. Алкохолът прави за тях чудеса, но на все по-висока цена – махмурлук, несправяне със семейните и социалните задължения, угризения на съвестта, страх. С времето алкохолът престава да повишава настроението на своите жертви, като става лекарство за кратковременно излизане от страданията, които ги измъчват.

     Хората, събрани днес на сбирката, много години са правили всичко, за да докажат на себе си и на другите, че не са изгубили контрол над алкохола. Някои пиели само бира, а други само коняк. Трети пък не пиели преди свършването на работния ден. Едни пиели само в компания, други пък само насаме. Имало е и такива, които се заклевали да не пият един месец, година, а дори и десетина години. Но когато само изпивали първата чашка, рано или късно всичко свършвало по един и същи начин: връщали се пиянствата, угризенията на съвестта, чувството за вина, агресията и страхът. Докато накрая капитулирали – признавали се за победени.

     Парадоксално, но признаването на поражението става източник на сила. И вместо да си губят енергията в борба с алкохола, могат да я използват да се научат как да живеят без него. Също както диабетикът трябва да се научи да живее без захар или човекът с инфаркт – без цигари, мазнини и стрес, но с физически упражнения и спокойствие на духа.

    Животът в трезвеност обаче е много труден и не се удава на всеки. От сто души, събрани на ъгъла на 94-та и Медисън, само двадесет няма да близнат вече алкохол. Други двадесет още веднъж или няколко пъти ще се запият и после ще стъпят на пътя на трайната трезвеност. Много ще си загубят семействата, работата и богатството. Няколко от тях след 10-15 години ще се приземят на плажа във Венис, но няма да са много, защото, обратно на стереотипното мнение, в т.нар. канавка се намират едва около три процента от всички алкохолици. Други никога няма да достигнат до там, защото преди това ще умрат от най-срещаната смърт на зависимите, каквато е инцидентът, самоубийството или инфарктът. Някои отново ще се запият, а може и да не се запият, но ще се изплашат дотолкова, че ще отидат в специализирани центрове, каквито днес в Америка има близо 10 хиляди, такива като Chit Chat.

*  *  *

     Chit Chat може да се преведе на български като „бъбрене“. През петдесетте години разположеното сред хълмовете в Пенсилвания имение е закупено от Ричард Керън, заможен алкохолик, който придобил трезвеност благодарение на общността на АА. Искал току-що „изсушените“ му колеги да могат да трезвеят далече от суетата и изкушенията на ежедневието. Веднъж във фермата дошла госпожа Керън. Очаквала да види болница, а заварила леко замаяни хора, седящи на люлеещи се столове и бъбрещи помежду си. „Мислех, че това е сериозно лечение, а тук има само някакво си бъбрене“ – казала учудената госпожа Керън. И така си останало. Само дето днес вече е болница, има лекари и сестри в бели престилки.

     Центърът продължава да бъде известен като Chit Chat, макар че официалното му име е Фондация „Ричард Керън“. Фондацията се занимава с лечение на алкохолизма в няколко центъра в Пенсилвания и други щати. От 1989 година хората от Chit Chat лекуват алкохолизма в Москва, а една година по-късно, по покана на Комисията за образование в областта на зависимостите към фондация „Стефан Батори“, започват да обучават и полски специалисти.

     Chit Chat е един от 7 000-те центрове за лечение на алкохолизма в Америка, които прилагат метода на лечение, основаващ се на т.нар. Дванадесет стъпки, изработен от Анонимните алкохолици. В основата си това са същите бъбрения, които толкова учудили госпожа Керън, само дето са станали част от интензивна програма за лечение. Детоксикацията или отстраняване на токсичните субстанции от организма, напр. алкохол, е само встъпителната фаза и няма още нищо общо с лечението на същинската болест. Защото самата детоксикация не предпазва от ново запиване. Също както не предпазва от запиване еспералът, антиколът, затворът, дори и продължителното прекъсване на пиенето. Проблемът на алкохолика не е в това да престане да пие, всеки го е правил многократно. Проблемът на алкохолика е в това как да запази трезвеността си не за няколко дни или седмици, а по-дълго. За тази цел той (или тя, защото много жени също боледуват) трябва да се научи да живее без алкохол. За започването на това учение служи 28-дневното лечение.

     То започва с тежка умствена работа. Защото съществена част от болестта е интелектуалният механизъм, който казва на болния, че не е болен. Този механизъм се изгражда поради страха от признанието, че си алкохолик. Зависимият заблуждава не само другите, а преди всичко себе си. Наистина не помни последствията от пиенето, минимализира количеството и честотата на пиенето на алкохол, намира причини, поради които се е напил. Търси поводи да пие, сякаш пиейки, може да „накаже“ някого или да „награди“ себе си. Механизмът на отрицанието привидно е много логичен и монолитен, така че също е трудно да се преодолее и то не само от болния, но и от лекарите или психолозите. Най-добрите специалисти в тази област са другите непиещи алкохолици, които някога сами в себе си са демаскирали този същия механизъм. По време на лечението в Chit Chat помагат на новопостъпилите да забележат своето безсилие спрямо алкохола и да повярват в него.

     Същевременно по време на лечението болните се учат да живеят. Често за първи път от много отдавна те са физически трезви, най-напред седмица, после две и четири (запиването предизвиква автоматично отстраняване от лечението). Раздират ги страшни емоции, защото за първи път в живота си те често се вглеждат в себе си, а този образ в случая на алкохолика никога не е светъл. Учат се на ново поведение – да усещат болката, тъгата, страха и озлоблението, но без алкохол. Учат се и на това какво трябва да отбягват лечението – да държат алкохол вкъщи, да ходят по барове, да се срещат с пиещи колеги, да избягват озлобление и напрежение, а също и глад, самота и умора. Разбират, че най-лесно е да се запази трезвеността в общността на Анонимните алкохолици, защото там ще могат да споделят с другите своите страхове, да успокояват болезнените емоции, там също ще могат да попитат тези с по-голям стаж в трезвеността какво е добре да правят и какво да избягват.

     По време на лечението започва и процесът на същинското трезвеене, тоест промяната на отношението и ценностната система на болния. Всички алкохолици по целия свят се характеризират с една обща черта – емоционална незрелост. Те са като разглезени деца, вгледани в себе си, егоистични и егоцентрични, неспособни да възприемат факта, че светът не танцува в такта на поддържания от тях ритъм. Отрезвяването е своего рода коперникова революция, отстраняването на себе си от центъра на вселената и постепенно научаване на приемане, търпение и смирение. За такова преустройство на самия себе си служи програмата на Дванадесетте стъпки, която започва по време на лечението, а после продължава в групите на АА.

    От Chit Chat никой не излиза излекуван, защото алкохолизмът не може да се излекува. Няма начин да се постигне способност за контролирано пиене, също както от киселата краставичка не може да се направи прясна. От Chit Chat човек излиза осъзнал своята болест и това, че ако не се възпира, завършва трагично. Но излиза и осъзнал, че има начин да се противопостави на тази болест. Че той може да се възползва от него или да не се възползва и че всичко зависи от него самия. Изобщо лечението на алкохолизма е научаване как да вземеш в собствените си ръце отговорността за собствения си живот.

*  *  *

     В Chit Chat работят няколко десетки човека. Само един е психиатър, и то на половин щат. Един психолог прави тестове в тези малобройни случаи, когато са необходими. Има няколко лекари, които работят в отделението за детоксикация, през което минават болните преди лечението, а също така изследват всички пациенти, идващи на лечение. Същинското лечение на алкохолизма се води от специални инструктори по лечение на зависимостите. Това е съвсем нова професия, неизвестна допреди десетина години. Най-често я практикуват непиещи алкохолици с неколкогодишен стаж на трезвеност или други хора, които сами са решили подобни свои проблеми по метода на Дванадесетте стъпки, например жени или деца на алкохолици, които са се справили със своите проблеми. Това обаче не е достатъчно, за да бъдеш добър инструктор; трябва и да се премине през много старателно обучение, което продължава поне година.

     Квалифицираният инструктор има огромни достойнства: със собствения опит зад гърба си той може по-лесно да проникне през стената от логичните, на пръв поглед, увъртания на пациента. Той може истински да му съчувства и със своята трезвеност да дава на болния надежда. Най-накрая може да го преведе през първите седмици на трезвеност, като споделя това, което на него самия му е позволявало да трезвее. Не е маловажно и това, че услугите на инструктора са по-евтини от тези на лекаря (психиатър) или на психолога.

     Високообразованият специалист трябва да се отучи от много навици, които е придобил по време на следването. Трябва да забрави за прилагането на лекарства след детоксикацията – и особено на успокоителни и сънотворни. Защото за болния те са това, което е и алкохолът – променят настроението, помагат изкуствено да се справяш с неприятните чувства. Психиатърът трябва да забрави за химията и едновременно да се научи, че алкохоликът предпочита да се лекува от невроза и други на пръв поглед психични смущения, отколкото да признае своята болест и да се отрече от алкохола. И най-накрая – както психиатърът, така и психологът трябва да забравят за въпроса защо болният пие.

     В Chit Chat се преминава през встъпителното обучение за живот в трезвеност. За такова обучение не са необходими никакви лекарства. Там лекуват само с доброта и любов. Братската любов, която взаимно си даряват пациентите, и безусловното приемане, което им оказват терапевтите алкохолици, които също добре разбират своите клиенти. Единственото лечебно средство са хартиените кърпички. Защото в Chit Chat се плаче много, често за първи път в живота. В продължение на 28 дни трябва съзнателно да преживееш болката на много години, болка, изтласквана в подсъзнанието, заливана с алкохол. Това боли много и нищо чудно, че почти всеки иска да избяга оттам, и то нееднократно. Инструкторите по терапия въпреки съчувствието си не подслаждат тази болка, знаят, че лечението трябва да боли. Те са и много последователни и взискателни към пациентите, защото знаят, че ако прекалено рано им се позволи да решават какво трябва да правят, винаги ще изберат – най-често подсъзнателно, това, което ще ги доведе до ново запиване. Терапевтите не се страхуват, че пациентът няма да ги обича, приемат неговия гняв така, както мъдрата майка приема озлоблението на детето, когато го кара да вземе горчиво лекарство.

     Хората в Chit Chat знаят, че всяко съзряване боли. Трябва да боли.

*  *  *

     В Chit Chat – също като в много центрове за лечение на алкохолизма в Америка – най-много се набива в очи огромният брой млади хора, които идват на лечение. Преди това е трябвало да загубят семейството, работата, здравето и състоянието си, но днес е различно. Няколко пъти им се е „късала лентата“, няколко пъти не са отишли на работа, няколко пъти са се качили в колата „на градус“ – и вече се лекуват. Благодарение на многобройните непиещи алкохолици, благодарение на мъдрото и всеобхватно алкохолно образование днес в Америка е ясно, че най-добрата форма на профилактика на късния алкохолизъм (най-често смятан за същински алкохолизъм) е лечението в ранния стадий на болестта. Като резултат непрекъснато се повдига дъното, до което трябва да паднеш, за да започнеш да се лекуваш.

     Днес на света живеят в трезвеност милион и половина алкохолици. Не ни е познат един случай някой, напълно задоволен от живота, радостен и щастлив, един ден, пиейки сутрешното си кафе, да е казал: „Днес ще отида на направя нещо за моя алкохолизъм“. Хората отиват да се лекуват едва тогава, когато губят нещо значително. С други думи, когато престане да им бъде изгодно да пият. Когато цената на пиенето започне значително да превишава ползата.

     За „ползите“ вече говорихме. По-добро настроение, справяне със стреса и емоциите, а по-късно със страданията, които болестта не спестява. Бягството от отговорност за семейството, за работата, за своите постъпки и най-накрая – за своя живот. Забравяне на това, което е било болезнено в живота. Начин да се разтовари агресията и злобата. Избягване на болката от развитието.

     А цената? Тя винаги е една. Защото така става, че пиенето на алкохол особено често и прекомерно, носи невинаги приятни последствия. Когато човек изпие прекалено много, му се вие свят, понякога губи съзнание. Говори глупости, често обижда околните, понякога става агресивен. Когато се качва в колата, е заплаха за сигурността на движението или прави катастрофа. Понякога изобщо не стига до дома си, буди се в кръчмата, във входа или на улицата. Понякога във собственото си повръщано. Зависимият става все по-малко способен да изпълнява ролята на съпруг (или съпруга), на баща (или майка) и да върши семейните си задължения.

     Злоупотребата с алкохол има висока цена. В Америка Анонимните алкохолици дори наричат себе си клуб на милионерите, защото всеки от тях е пропил толкова преди да започне да трезвее. Алкохолиците си пропиват заплатата, вземат назаем пари, пият на кредит и в залог. С времето се будят все по-често с такъв махмурлук, че не могат да се настроят за работа. Закъсняват или изобщо не отиват, особено в понеделник. Забравят за задълженията и сроковете. Самите те имат инциденти в работата или са причина за инциденти, в които жертви стават други хора. С времето изобщо губят работоспособността си.

Алкохолизмът и наркоманията са тясно свързани с престъпността. В младостта това най-често са импулсивни престъпления – побой, грабеж, изнасилване – които стават лесно при отслабналия контрол на нервната система. По-късно това често са престъпления, предизвикани от нуждата от пари за алкохол или свързани с „алкохолния“ начин на живот. Много често зависимите правят транспортни нарушения.

     При толкова многостранна (да добавим и здравословните) и непрекъснато нарастваща цена никой, абсолютно никой, не може да продължава дълго време – оставен сам на себе си – да понася всички последствия от пиенето. Не би имал с какво да пие. Би бил отхвърлен социално. Би загубил работата си и със сигурност бързо би умрял. Алкохолизмът обаче знае как да се справи с това. Всеки алкохолик  е обграден с хора, които му помагат да пие. Най-често впрочем това са тези, които най-силно жадуват да престане да пие – най-близките му, работодателите, социалните работници, лекарите. Именно те най-често помагат на болния да избегне последствията от прекомерното пиене или сами понасят вместо него тези последствия. В Америка ги наричат „улеснители“ (enablers).

     „Улеснител“ е всеки, който помага на човек – и то не е задължително да е алкохолик – да избегне неприятните последствия от пиенето. Не само колегата, който сутрин носи бира, но и загрижената мамичка, която мие и слага да си легне пийналия младеж, а после му слага компреси против махмурлука. Жената, която на другия ден се обажда в работата с извинението, че мъжът Ј е болен. Работодателят, който гледа през пръсти на нарушаването на дисциплината, прокурорът или съдията, които се отнасят снизходително към нарушението или престъплението при обещанието, че „това е за последен път“. „Улеснител“ е смиляващият се над болния лекар, който с лека ръка дава болнични или рецепта за успокоителни, и психологът, който заедно с болния търси отговор на въпроса защо той пие. Отлично улесняват пиенето работещите изтрезвители, чиито клиенти, по принцип, трябва да бъдат връщани вкъщи или на работа възвърнати към физическо здраве, радостни и доволни от себе си. Улесняват пиенето колегите и познатите, които крият алкохолика от работодателя, дават му пари назаем, черпят го или му продават на кредит.

     Дори самото премълчаване на това какви ги е надробил в пияно състояние е форма на улесняване на порока. Защото самият алкохолик с удоволствие забравя „за вчерашното“, минимализира последствията от пиенето. Откъде може да знае, че пие не като другите, ако другите не му кажат това открито?

     Следователно за да станеш алкохолик, са нужни три неща: пиене на алкохол, физиологична податливост и социална среда, която разрешава пиенето или го стимулира. И всъщност улесняват порока всички тези, които дълбоко в душата си искат „да помогнат“ на болния в разговорното всекидневно значение на тази дума. Да му помогнат, тоест да се смилят, да помогнат да избегне неприятностите, да го насочат за негово добро, да му дадат още един шанс.

     На алкохолика не му е нужен шанс или състрадание, а избор. Той сам трябва да направи избор между понасянето на всички последствия от пиенето или трезвеност. Условие за такъв избор е спирането на всякакъв вид улеснения. Болният трябва да „бъде оставен“. Алкохоликът трябва да падне до своето дъно, за да може да се отблъсне от него към живота. Въпреки че звучи жестоко, такава е истината, потвърдена от съдбите на всеки от тези милион и половина трезви алкохолици по целия свят. Отказването на обикновената помощ и приближаването към дъното се наричат „твърда любов“. Алкохолиците вече знаят, че именно от такава любов се нуждаят най-много и се учат на нея, за да може после да помагат на другите зависими.

*  *  *

     В Америка знанията за зависимостта към алкохола, за протичането на болестта и за здравеенето се изучават не само от лекарите, психолозите, инструкторите по терапия на зависимостите, прокурорите и съдиите, но и от работодателите. Защото се оказва, че местоработата е невралгичният пункт, в който може да се събуди у болния мотивация за лечение.

     Американските работодатели знаят, че алкохолиците имат средно 6 пъти повече отсъствия от работа, отколкото другите работници, вземат три пъти повече болнични, причиняват три и половина пъти повече инциденти, а дори ако работят без инциденти и самоотлъчки, то използват не повече от две трети от възможностите си. Известно е, че алкохолизмът еднакво често се появява както сред ръководните кадри, така и при „обикновените“ физически работници, че излекуването на работника, особено на квалифицирания работник, е по-евтино от обучаването на нов и че непиещите алкохолици, които работят над своето развитие в АА, стават най-добрите, най-съвестните и отговорни работници. Проблемът е как да бъдат насочени към пътя на трезвеността.

    Американският работодател знае за това, че морализаторските приказки на тема пиянство, заплахите, молбите и обещанията не помагат. За щастие, знае също, че не той трябва да се занимава с алкохолизма на работниците. Работодателят се занимава само и единствено с качеството на работата. Но ако някой започне по-често да отсъства от работа (особено в понеделник), явно е махмурлия, представя необикновени, но достоверни извинения, изчезва за известно време или прекалено често ходи до тоалетната, не може да се съсредоточи, не спазва сроковете, променя поведението си след почивката, чувства се обиден, свадлив или тайнствен, подчинените го крият, а началниците извиняват – тогава директорът, подозирайки алкохолизъм или подобен проблем – извиква работника на разговор и преди всичко се въздържа от изкушението да разговаря с него за болестта. Говори само за влошаването на дисциплината на труда и му дава срок да я подобри. Ако това настъпи, значи работникът владее своето пиене. Ако не, директорът -– връчвайки му уволнението – казва, че може би работникът има някакъв личен проблем, който директорът е безсилен да разреши, но той може да се обърне по този въпрос към съществуващата специална Служба за защита на наемните работници (EAP– EmploymentAssistanceProgram).

     Работникът има избор. Може да приеме уволнението или да потърси помощ. И точно за това става въпрос. Винаги става въпрос за това – болният да потърси помощ, а не обратното. Принудителното лечение, съдебното задължаване, оценката на експертите за нечий алкохолизъм – всичко това е неефективно, докато болният сам не поиска да трезвее.Така става тогава, когато работникът отива в Службата за помощ не за наказание, а именно за помощ. Трезвеността, чиято перспектива веднага плаши зависимия, става „по-малкото зло“ от по-нататъшното пиене. Този подход се оказва ефикасен.

     Това се прилага не само от работодателите. Но и от полицията, прокурорите, съдиите и затворническите служби. В някои щати шофьорът, който е карал пиян, губи правоуправлението си за една година или за по-дълго. Той може да си го получи по-рано, ако освен „предписаното“ наказание посети 20 открити сбирки на Анонимните алкохолици. След такова обучение осем от десет продължават да пият, но двама остават в АА за постоянно. Този, който продължава да пие, рано или късно отново ще отговаря за шофиране в пияно състояние. Тогава обаче ще застане пред избора за окончателно отнемане на шофьорските права и ефикасно лечение на алкохолизма. Подобен избор между присъда за дребно престъпление и лечение на алкохолизма дават на пиещите американци прокурорите, съдиите и попечителите на малолетни. Именно по този начин попада в центъра Chit Chat значителна част от младите хора, които никога в живота си не са пили нещо по-силно от бира.

     Същият този принцип важи и за присъди за по-сериозни престъпления. Американските криминолози са изчислили, че близо половината престъпници са хора, зависими от алкохола или наркотиците. Сред рецидивистите процентът нараства до деветдесет. До скоро се смяташе, че щом като алкохолизмът е болест, то такива хора трябва да се лекуват, а не да се наказват. Днес все по-често се шири убеждението, че такива хора трябва да бъдат наказвани и то именно за да започнат да се лекуват. Наказанието става неизбежно последствие за техните действия, а лечението – шанс за прекъсване на продължителните страдания. За тази цел обаче е задължително болният да осъзнае връзката между своя начин на живот и престъпленията и да му се даде възможност за лечение в затвора. Днес в почти всеки американски затвор действат отделения за лечение на алкохолизма и групи на Анонимните алкохолици или наркомани. Ефективното преминаване през лечението дава шанс за преждевременно освобождаване.

     Тази система е проста и ефективна. Не унижава болния, а му дава надежда. Дава избор между понасяне на последствията от пиенето или здравеене.

     Но за да може да действа такава система, трябва да съществува възможност за ефикасно лечение. В Америка я създават десет хиляди центъра за лечение на алкохолизма. У нас това все още е трудно дори ако някой много иска да изтрезнее.