Дванадесет стъпки към Хейзълден

     В Хейзълден няма порта нито ограда. Както навсякъде в Америка първото нещо, което бие на очи, е паркингът. В седем и петнадесет сутринта не е трудно да се намери място за паркиране, така че оставям колата си и отивам в посоката с надпис “CorkCenter”.

     На входа една администраторка взима от мен потвърждението за внесената сума и ми връчва ключ за стаята, купони за храна и програма на занятията. И, както почти всички в Америка, веднага се усмихва и се обръща към мен по име. Цялото ми безпокойство изчезва мигновено. Остава само възбудата и любопитството.

     Имам на разположение още почти един час, така че оставям раницата си в стаята и слизам в кафето, вече почти пълно с хора. Мисля си за това, което ще срещна тук. След две години живот в Калифорния, след няколко пътешествия с кола през цяла Америка, Хейзълден беше мястото в което от известно време насам жадувах да се намеря.

I

     Преди половин век един жител на Минесота имал много нервна жена на име Хазел, която се пропила. Тя дълги години се борела с порока си, докато един ден някой я взел на сбирка на Анонимните алкохолици. Хазел била сигурна, че не е алкохоличка, но честно казано нямала сили да стане и да излезе от залата. Така че останала. Когато думата взела една от трите присъстващи жени и казала: “Казвам се Пег, аз съм алкохоличка”, Хазел започнала да плаче. Това било невероятно, но в историята на Пег Хазел видяла себе си. Най-невероятното обаче било това, че Пег от година и половина била трезва. Всичко в техния живот било идентично с едно единствено изключение: Хазел не можела да престане да пие, а Пег могла. Как го постигнала? КАК?

     Малко след това Хазел признала, че била безсилна спрямо алкохола и че е престанала да управлява собствения си живот. И тогава за пръв път от седемнадесет години издържала един месец без да пие. Ходела всекидневно на сбирки, по няколко пъти на ден звъняла на Пег, за която казвала “това е моят спонсор”, а в свободните си моменти непрекъснато пишела или четяла книги и брошури за програмата на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици. И продължавала да не пие.

     След известно време признала, че повярвала, че сила, по-висша от нея самата може да й върне здравето.“Сила, по-висша от нея самата” – чудел се мъжът й, но нищо не казвал, защото бил щастлив, че вече толкова време Хазел не стъпвала в болницата за детоксикация. Още повече се учудил, когато една вечер видял как Хазел стояла в градината опряна на едно дърво и като че ли се молела. Тъй, тъй – само поклатил глава той.

     Хазел му обяснила, че е решила да повери своята воля и своя живот на опеката на Бог, когото всеки в АА разбира по своему; например Пег е атеистка и е поверила живота си на Общността на анонимните алкохолици. “Аз откривам Бог в дърветата, в звездите, в камъните. Неотдавна почувствах, че фактът, че изобщо съм жива, се дължи именно на нея – на цялата природа. Когато стоя опряна на дънера на старото дърво, чувствам, че аз нищо не контролирам – себе си също – моята молитва е отдаване в ръцете на това, което наистина е Велико и Могъщо”.

     После преминал един труден месец. Хазел още повече писала, плакала и се срещала с Пег малко по-рядко отколкото преди. “Знаеш ли, сега работя над основна и смела морална  равносметка и видях колко ефикасно съм се самозаблуждавала през целия си живот” – казала тя.

     Най-накрая една неделя тя си взела кутия лигнинови кърпички и отишла у Пег. Върнала се със зачервени очи, но излъчваща някакво вътрешно спокойствие. “Признах пред Бог, пред себе си и пред друг човек своите грешки” – казала тя – почувствах се така, сякаш изведнъж съм подложила живота си на магическо пречистване. Знаеш, че не вярвам в чудеса, но все пак настъпи чудо – станах напълно готова да ме освободи Бог от всички недостатъци на характера. Сега съм длъжна да се обърна към Него, за да попълни и липсите. Страшно тежко ми е да придобия такова смирение, защото толкова години упорствах, че мога сама да се справя със своите слабости. Сам знаеш с какъв успех…” След този разговор Хазел прекарала дълго време в градината, където най-лесно влизала в контакт със своя Бог (както и да го разбирала).

     Някъде след едни месец Хазел помолила мъжа си за разговор. Той силно се обезпокоил, защото нали разговаряли всеки ден; за какво става въпрос, замислил се той. Добре де, могат да не канят никого тази събота, могат да прекарат вечерта вкъщи. Дошъл уикендът, а Хазел от ранно утро работела в градината, дори не се съгласила да бъде убедена да обядват в някой ресторант; изяла едни сандвич и продължила да подстригва живия плет.

     Вечерта споделила, че никога дотогава не била влагала толкова работа в подстригването на храстите, а днес го направила главно поради това да  може колкото се повече да отложи разговора.

     Започнала от пояснението, че е направила списък на хората, които е оскърбила и вече е готова да удовлетвори всички. “Моите родители вече не са живи, а впрочем в техния дом съм живяла двадесет и две години, докато нашето семейство е на двадесет и шест. Следователно и така ти се пада първото място в моя списък” – започнала тя, а после преминала към основния разговор. В началото мъжът й се опитва да се намесва, по стар обичай да смекчава фактите, “за да не започне Хазел пак да се ядосва”. Но Хазел решително го помолила търпеливо да изслуша всичко, което тя има да казва. Монологът й изглеждал по-различно от обикновеното извинение; Хазел не се обяснявала, не търсела извинения, но също и не нанасяла нови удари. Говорела за своя страх, за своята дребнавост, за ленивството и лъжите, за тайното си пиене дълго преди някой да забележи алкохолизма й. Накрая казала: “Обичам те. Благодаря ти, че ме изслуша. Готова съм да понеса последствията за миналото си”. Навела глава и зачакала мълчаливо.

     През цялото време докато Хазел говорела с мъжа й ставали странни неща. Накрая едно чувство взело връх над другите: вълнението, което след малко преминало в срам, смесен с удивление. Успял само да прошепне: “Скъпа… Скъпа моя”.

     Следващите седмици Хазел писала писма, телефонирала и се уговаряла с хора, много от които не била виждала с години. Удовлетворих лично всички, които ми беше възможно, с изключение на случаите, когато това би наранило тях или други хора – обяснила тя на мъжа си.

     По това време настъпила най-голямата промяна в поведението на Хазел. По-рано винаги скрита, често изпадаща в дълги мълчаливи депресии, и такава, че нищо не можело да се измъкне от нея, дори когато видимо нещо я притеснявало – Хазел въвела ежедневния обичай да прави равносметка на деня – на своя ден, не на деня на мъжа си. случвало се да посяда на подлакътника на фотьойла, в който той седял, и да казва: “Знаеш ли, това беше едни добър ден, съжалявам само, че не дойдох с теб до банката. Трябваше да го направя, защото уреждаше мои проблеми. Явно продължава да си седи в мен старото ленивство и конформизъм”. Той обикновено отговарял: “Да, тогава се разсърдих, но ми мина”. И веднага добавял: “Мисля, че може да си била просто уморена, напоследък спиш малко”.

    След известно време между тях нямало недомлъвки, взаимни подозрения и премълчавани обиди. Впрочем не само между тях, защото Хазел продължавала моралната си равносметка, признавайки веднага направените грешки и спрямо другите.

     Хазел била трезва вече почти година. Продължавала да се среща често с Пег, продължавала да посещава сбирките на своята група на АА. У Хазел настъпила голяма промяна – във външния й вид, в самочувствието, в отношенията с близките и по-далечните си роднини, а също и в това, което като че ли се променя най-трудно: в характера и нрава. По-рано раздразнителна, нервна, разконцентрирана, несигурна в себе си и покорна, най-често неприязнена към света и недоволна от себе си, а сега постепенно придобивала такива качества като критично отношение към себе си, съсредоточеност, вътрешно спокойствие, душевен покой, уравновесеност, търпеливост и издръжливост.

     Веднъж Хазел казала на мъжа си, че се променя, защото се стреми чрез молитви и медитация към все по-съвършена връзка с Бога, какъвто Го разбира, молейки единствено да познае волята Му относно нея и за сила, за да я изпълни. “Това е Единадесетата стъпка – обяснявала – след която идва ред на Дванадесетата: След духовното ни пробуждане в резултат на тези стъпки ние се стараехме да споделяме опита си с другите алкохолици и да прилагаме тези принципи във всичките си начинания”.

     Хазел носела послание, протягайки ръка за помощ към другите алкохолици, които още страдали. Дежуряла в бюрото за контакти на АА и често ходела в болницата, за да разказва за своя път към трезвеността на тези хора, които – както до скоро самата тя – неминуемо биха се напили до смърт, ако някой не бил извикал бърза помощ. Голяма радост преживяла Хазел в деня, когато някаква млада жена я помолила да й стане спонсор. Хазел се съгласила. Чувствала, че помагайки на това момиче, ще може да се отплати за това, което получава от Пег. Помагала и на другите. Честно казано, помагала на всеки, който я помолел за това, защото на нея също никога не отказвал никой алкохолик, към когото се обръщала за помощ.

     През тази година мъжът на Хазел също се променил. Бил щастлив. Веднъж си помислил, че Хазел ще се зарадва, ако може да прекарва уикендите си по-близо до своя Бог, вселен в Природата – в истинска гора, далеч от телефоните, съседите и градската суета. Той построил вила край едно тихо езеро в малко посещавана местност на тридесет мили от града. Хазел веднага се влюбила с цялото си сърце в този не голям бял дом в гората, който шеговито нарекли “уединението” или “бърлогата” на Хазел – “Hazelden”.

     Уединението на Хазел идеално ставало за почивка, за себеоткриване в медитация и концентрация. Скоро се оказало, че Хейзълден е неоценимо място не само за самата Хазел, но и за другите алкохолици – нейните нови приятели – чието желание било да придобият или да поддържат трезвеността си.

     И така след известно време Хейзълден никога не оставал пуст – ако не самата Хазел, то Пег или други членове на тяхната група, а после и Анонимните алкохолици от Минеаполис или Сент Пол отивали там единично или по няколко човека в търсене на бягство от света в себе си. Там им се удавало – без лекари, психиатри или психолози – да придобият психическо равновесие и душевно спокойствие и, разбира се – да трезвеят.

     В Хейзълден за тях също станало ясно, че самото непиене още не е трезвеност, а само абстиненция. Че трезвеността изобщо не е някакво определено състояние, а процес – най-често продължителен, основаващ се на себепромяна, промяна на ценностната система и промяна на начина на живот. Именно тази идея станала водещ девиз на създателите на първата в света програма за лечение на алкохолизма, основаваща се на философията на движението на АА, създадена в бялата къщичка, наречена Хейзълден, скрита в горите на Минесота.

II

     Пристигнах в Хейзълден, за да видя как лекуват там алкохолиците и да принеса техния опит в Полша. Разпределиха ме в женското отделение, наречено “Лили Хол”. В останалите пет отделения – четири мъжки и още едно женско – разпределиха останалите новопристигнали да се обучават заедно с мен. Това бяха: психиатър от Йоханесбург, Южна Африка, двама съветници от службата за защита на наемните работници от заводите на Форд в Канада, психотерапевт от частна клиника в Малмьо, Швеция, индианец – директор на интернат за триста и петдесет момчета в Ню Мексико, и учителка от основно училище в Минеаполис.

     Днес Хейзълден е заведение за алкохолици с почти двеста легла; център за семейна терапия с хотел; център за “обновяване” на бивши пациенти, продължаващи да живеят в трезвеност, които се нуждаят от помощ за по-нататъшното си трезвеене; научно-изследователски център с библиотека; издателски комплекс за книги и аудиовизуални материали; комплекс за обучение на професионалисти и отделен комплекс за обучение на парапрофесионалисти, желаещи да развиват дейност в своите центрове в областта на просветата и профилактиката. Всичко това е свързано най-вече с алкохолизма, но от около десет години все по-често в Хейзълден се използва определението chemicaldependency– химическа зависимост.

     За четиридесет години Хейзълден се е разраснал и е придобил славата на най-голям център в САЩ и в света за теоретични и практически познания за лекуването на алкохолизма. Развитието на Хейзълден обаче се състои не само в дострояването на нови павилиони около бялата къщичка. Чрез метода на пробите и грешките, по пътя на неизброими експерименти и изследвания в Хейзълден е изработен интердисциплинарен модел на лечение на зависимостите – този недъг на човека от ХХ век, който американското общество разбира като изгубени пари, изгубени човешки животи и загуба на радостта от живота от тези, които страдат поради зависимостта на близките си.Алкохолизмът – а също така както се оказва с времето и наркоманията, лекоманията и всички други зависимости – е тежка, хронична болест, която разрушава физическото здраве, води до смущения в психиката, разваля характера, дегенерира морално и изолира човек от другите хора. И тъй като това е толкова сложна болест, затова навярно на нито един лекар не му се е отдало да я излекува – както много други болести – единствено на основата на медицинските знания.

     В Хейзълден медицинската служба само приема пациентите, всеки от които остава за двадесет и четири часа в детоксикационно-обсервативното отделение. После, чак до края на пребиваването си, при лекаря или сестрата пациентът попада единствено при спешни случаи.

     Психиатърът преглежда и поставя диагнозата, а после служи само за консултант. Неговата задача е да направи оценка на психичното здраве и да разпознае евентуалните органични промени у новодошлия пациент. Той обаче не предписва никакви лекарства; в Хейзълден не се прилага фармакотерапия. В това отношение Хейзълден е категоричен: отделенията са “чиста зона”. Именно за това ни информираха на встъпителното събрание: “Моля да не вземате със себе си в отделенията никакви химически средства. Никакви. Дори витамини и парфюм”.Това правило разбира се отнася също и преди всичко пациентите. Ако обаче по оправдани медицински причини някой пациент трябва по изключение да приема лекарства и по време на лечението на зависимостта, то му ги дава сестрата в амбулаторията.

    Психологът прави тестове, разговаря индивидуално, води минигрупи, участва в събранията на общността на пациентите. Целта на психологичните тестова е да се покажат на пациента неговите силни страни и позитивни лични качества. Някои тестове, например изследването на равнището на страха, се провеждат двукратно – в началото и в края на пребиваването; забелязвайки разликата, която настъпва за едни месец, пациентът придобива вярата, че е способен да се промени. А какво е здравеенето на алкохолика, ако не промяна на лошите навици в добри?

     Психологът също така помага на пациентите да поправи в необходимия период отношенията им с най-близките така, че наболелите интерперсонални проблеми да не ограничат ефективността на лечението. Понякога е достатъчно “провентилиране” на натрупаните емоции и показване на необходимостта от психологична помощ в по-нататъшното уреждане на семейните проблеми вече след завръщането вкъщи.

     Духовният съветник – най-често абсолвент по теология, понякога духовник от някакво вероизповедание – работи с пациентите индивидуално или групово върху оздравяването на тяхното болно отношение към света – не към отделните хора (това е от областта на психолога), а именно към света, разбиран в най-широките измерения на вселената.

     Всеки алкохолик жадува да вярва, че има контрол над пиенето си.Не постига това никога, но защото най-силно го жадува, си внушава посредством рационализиране, минимализиране, интелектуализиране и преди всичко с отрицание, че все пак контролира пиенето си. Затова алкохолизмът често се нарича “болест на контрола”.

     В своя упорит, макар и безнадежден и продължаващ с години стремеж към контрол алкохоликът губи правилните пропорции на възприемане на себе си и света. Колкото повече иска да има контрол, толкова повече вярва в своята омнипотенция; и макар че хиляди пъти се убеждава, че това е невъзможно, толкова по-силно вярва (чети: толкова по-силно се заблуждава), че на хиляда и първия път ще си докаже, че е в състояние да контролира пиенето си. Самата сила на това желание изпълва алкохолика с неимоверно високомерие. Под влиянието на това високомерие алкохоликът се отдалечава от всичко, което застрашава да бъде спукан този надуващ се балон на все по-великото АЗ.

      Тогава алкохоликът идва в Хейзълден, защото повече не може да издържи черният му дроб или жена му, или шефът в работата. Духовният counselorе тук именно за това – да му помогне да спука този балон. Той помага на алкохолика да си възвърне изгубените пропорции – да види, че единицата е част от цялото, че всеки контрол над света е само заблуждение, че свободната воля решава за ограниченията на човека и че ограничението, избрано доброволно, е най-голямата свобода, която човек може да постигне. Духовният съветник показва на алкохолика пътя към постигането на духовното здраве.

     Alcoholism counselorе професионална категория, чийто аналог в Полша се нарича “терапевт от АА” или просто “терапевт по зависимостите”/?/ (за разлика от психотерапевта). Американският “алкохолен терапевт”най-често е парапрофесионалист; той има лиценз, получаването на който съвсем не е лесно. Необходимо е съответното образование и практика, обхващаща в зависимост от длъжността от две- до четири хиляди часа работа под наблюдение с алкохолици в клиниките за алкохолици.

     Терапевтите в Хейзълден са алкохолици, поддържащи своята трезвеност в АА. Терапевт, който сам е алкохолик, не може да бъде преметнат дори и от най-изтънчените манипулации и най-убедителните доводи на пациента. Всеки пациент има такъв опекун (casemanager), с който работи по своята индивидуална програма за лечение както в заведението, така и след напускането му.

     Парапрофесионалистът, който е трезвен алкохолик, сам по себе си е гаранция за надеждата, която по време на лечението е най-необходимото нещо на света; надеждата, че “и аз мога да успея, щом като и друг алкохолик е успял”. Важен аспект на работата на парапрофесионалиста е споделянето с пациента на личния опит от собствения път към трезвеността.

     Не само в Хейзълден, а и в цялото американско лечение на зависимостите, около седемдесет-осемдесет процента от терапевтичния персонал – това обхваща както професионалистите, така и парапрофесионалистите – днес са алкохолици, наркомани, лекомани, които са възвърнали трезвеността си благодарение на програмата на Дванадесетте стъпки. Много от тях са преминали преди това лечение в тези същите центрове, в които понастоящем помагат на други зависими да си възвърнат здравето.

     Групата от пациенти, която има отворен и непрекъснат характер, в терапевтичен смисъл представлява още по-важен фактор от изброените по-горе специалисти, участващи в лечението.

     Заблуждението на алкохолика най-бързо може да бъде демаскирано от друг алкохолик. Участието на хора, намиращи се в различни фази на преодоляване на заблудите си – от новодошли до “абсолвенти” на програмата – благоприятства за преодоляването на неискреността и улеснява незабавното демаскиране на нечестността, лъжите, ленивството, отлагането, манипулациите и симулирането на приемане на програмата.

     Групата работи непрекъснато: на събранията на пациентите, по време на груповата терапия, при възстановителните и образователните занятия, в столовата, в спалнята и в читалнята. Създават се също и минигрупи от хора някакъв общ проблем, над който могат да работят заедно под ръководството на терапевт или самостоятелно. Постоянна практика е свързването на пациентите в “работни двойки”, подбирани по такъв начин, че на този, който не може да се справи с някакъв проблем, да помага човек, който вече го е разрешил. За разпределянето на някого в минигрупа или за работа по “двойки” решава терапевтичният екип, най-често по предложение на водещия терапевт.

     В мултиспециализирания терапевтичен екип няма традиционен началник, на когото другите трябва да се подчиняват. Същността на интердисциплинарния модел на Хейзълден се състои в това, че целият екип решава общо за индивидуалния за всеки човек план на лечение, който подлежи на непрекъсната модификация и актуализация чак до последния ден на пребиваването в отделението.

     Такава система на работа, където няма шеф и където отговорността за качеството на работата е разпределена идеално и равномерно върху всички членове на персонала, разбира се изисква определени качества и умения, най-важните от които е взаимното доверие. За изграждането и засилването на доверието служат отношенията, опиращи се на безусловна взаимна искреност. В терапевтичния екип всеки работи над себе си точно така, както учи да работят пациентите.

     - Можеш да изискваш от някого само това, което най-напред изискваш от себе си – ми каза Елза, терапевтка от отделението “Лили хол”.

    Второто качество, което в Хейзълден се изисква от персонала, е душевното спокойствие. Също от Елза чух, че “не можеш да дадеш на другия човек нещо, което ти самият нямаш”. А в Хейзълден “даването” се състои главно в създаването на такива примери на постъпване, преживяване, мислене и чувстване, които помагат за промяната на деструктивните навици – също така и на зависимостта от алкохола.

     С други думи в Хейзълден алкохолиците се лекуват като им се казва истината и като се изисква от тях да казват истината. Разбира се и с душевно спокойствие – съгласие, покой, любов. Там всички отдавна са разбрали, че трезвеността е много повече от абстиненцията, а освен това, че самата абстиненция понякога може да бъде също толкова пияна като пиянството. Следователно лекуват се разума и душата на алкохолика, защото алкохолизмът така и не може да бъде излекуван.

     Алкохолизмът или хроничната зависимост от алкохола е неизлечима болест. В Хейзълден се казва, че ако на някой алкохолик му се отдаде да се завърне към контролираното пиене, това означава, че “първо, той не е бил алкохолик…”

      Когато преди петдесет години на сбирките на Анонимните алкохолици пеели на първите пациенти, които празнували три години непрекъсната трезвеност, пеели HappyBirthday, със сигурност самите те още не са знаели, че от техния опит и от колективната мъдрост на Общността на АА някога ще израсне напълно нов клон на познанието за здравето на човека.

     В средата на петдесетте години Американското медично сдружение сваля от алкохолизма петното на греха и го признава официално за болест. Десет години по-късно се забелязва аналогията между алкохолизма и зависимостта от другите субстанции, променящи съзнанието, следователно от наркотици и психотропни фармакологични средства. С времето се оказва, че независимо от вида на субстанцията или от характера на автодеструктивния навик динамиката на зависимостта е идентична.Имаме си работа със зависимост, когато в играта влиза какъвто и да е компулсивен навик, при който човек желае моментално удовлетворяване на нуждата си (осигуряващо моментално чувството на удоволствие, еуфория, освобождаване от напрежението или облекчение на страданието)  и се появяват по-късни негативни последствия под формата на физически болки или болест, социално неодобрение, финансови загуби или намаляване на себеуважението.

     През изтеклите десетилетия движенията за взаимопомощ на анонимните общества са станали в Америка естествени съюзници на здравните служби. И обратното – здравните служби, черпейки от опита на тези общности, са започнали да създават програми за помощ на хората, попаднали в капана на зависимостта. Наистина зависимостта не може да бъде излекувана, обаче с помощта на другите може да се освободим от този капан.

III

     С Джени се запознах още през първия ден на пристигането си в Хейзълден, когато отидох да разгледам приемната. Тъкмо привършваше формалностите, изписваше чек за лечение на стойност четири хиляди и петстотин долара. Ръцете й трепереха. Администраторката я помоли да си отвори куфара и да даде на съхранение няколко предмета, за които й даде квитанция. Това бяха: одеколон в аерозол, опаковка мултивитамини, няколко кълбета цветна вълна и шишове, две илюстровани списания и някакъв роман.

     След като изпрати Джени на детоксикация, администраторката ми поясни: “Одеколонът и витамините са химични субстанции каквито по правило не позволяваме да се използват по време на лечението. А плетенето и развлекателното четиво отклоняват вниманието от терапията, която изисква преди всичко съсредоточаване. Поради същата тази причина у нас няма и радио- и телевизионни приемници. Нищо няма да стане, ако някой един месец няма развлечения. При нас учението е много, след учене най-добрата почивка осигуряват медитацията, йогата, плуването в басейна, разходките, джогингът в гората или край езерото”.

     Липсата на радио и телевизор впрочем забелязах в хотелската стая, което беше нещо нечувано в масово радиотелевидеофонизираната Америка.

     Целият правилник на Хейзълден сурово и последователно следи за концентрацията на пациентите, които са на лечение, състоящо се главно в обучение. През двадесет и осемте дни за мъжете и тридесет и двата дни за жените времето е изпълнено от сутрин до вечер с лекции, разговори и филми за алкохолизма, след които винаги се състоят задължителните дискусии, наричани тук processили в свободен превод “храносмилане”. Има също и голяма порция групова и индивидуална терапия и, разбира се, много самостоятелна работа, която се състои между другото и в писмено разработване на Първата, Втората, Третата и Четвъртата стъпка на АА. Всеки пациент трябва в продължение на един месец да изучи средно около четиристотин страници различна литература – именно да изучи, не само да прочете. Тук има и задължителни дежурства в кухнята, почистване, пране на личните дрехи, ежедневна двигателна рекреация и групово посещение на сбирката на АА в близкото градче веднъж или два пъти седмично. Месецът в Хейзълден е месец на урок по самодисциплина.

     На пациентите  от едно отделение е забранено да се сприятеляват с пациентите от другите, при което това се отнася както и за мъжко-дамските контакти, така и за сприятеляването на хора от същия пол.

     Хейзълден не е салон за запознанства – казва Илейн Шуон, опекунка на моята група практиканти, с която разговарях за това – предпазваме пациентите от всичко, което може да им отвлече вниманието от лечението.

      В духа на това правило на пациентите се отказват и контакти с дома; и наистина – телефонният автомат в отделението “Лили Хол” най-често не се използва.

     В Хейзълден ги няма и традиционните посещения на болните, макар че всеки ден при неколцина от близо двестате пациенти някой пристига. Посещенията, със съгласието на терапевта, трябва да бъдат предварително запланувани. Роднините не влизат в отделението – пациентът може в дадения ден да се храни с роднините си в хотелската част на Хейзълден.

     Времето, прекарано с близките, е организирано до минута, независимо от това дали посещението е от няколко часа, или от няколко дни. Това време се използва да могат близките да осъзнаят, ч общуването с алкохолика оставя следа у съпрузите, децата и другите домашни, на цялото обкръжение на зависимия.

     Семейният център – FamilyCenter– провежда образователно-терапевтична програма, състояща се от беседи, дискусии, филми и индивидуално и групово съветване за съпружески двойки, семейства и деца. Също както лечението на зависимостта в Хейзълден се опира на програмата на Дванадесетте стъпки на Анонимните алкохолици, така и помощта на семействата на пациентите се опира на програмата на Дванадесетте стъпки на общността на Al-Anon. Всички посетители отнасят от Хейзълден пакет с литература за Al-Anonи предложение за по-често участие в общността, а също и на откритите сбирки на АА, там където те живеят. Това е възможно в Америка, където няма такова място, в радиус от половинчасово пътуване с кола от което да не може да се намери група на АА, а следователно и на Al-Anon.

     Спомням си, че Джени беше много притеснена в деня, когато трябваше да пристигне мъжът й. Нейната лекарка я уговорила да дойде тук тайно от всички. Мъжът й обаче разбрал, че Джени е тук, и една вечер й се обадил по телефона. По случайност вдигнах слушалката аз и когато й я връчих, тя ме стисна за ръката.  “Остани, не си отивай” – ми прошепна тя. През целия разговор не ми пусна ръката. Трепереше. Когато постави слушалката, имаше сълзи в очите и си гризеше устните. “Проклетият мистър Перфект.  Но се съгласи да дойде” – каза тя.

      Няколко дни по-късно, след цялата събота, прекарана  с мъжа й във Family Center, Джени ме взе на разходка край езерото привечер. Вървеше, като пушеше цигара от цигара. “Знаеш ли, отчайващо е, когато в един момент се оказва, че толкова години си живяла с чужд човек. Днес за първи път не му се удаде да ме остави с убеждението, че съм психически болна, подла и в допълнение глупава. Тъжно ми е, искам да плача, но най-накрая нещо разбрах, както по време на разговора ни тримата с психолога, така и на срещата с две други семейства. Аз трябва да поема отговорност за своя живот, не за нашия. Тежко ми е, но май проблясна надежда. Преди всичко за сега трябва да се науча да живея без протезата каквато бяха за мен бирата, валиумът и прекарването на времето на автомати за хазартни игри”.

      Слушах и не можех да се отърся от учудването си. Това беше напълно различна Джени от тази, която в деня, предназначен за разказването пред групата на автобиографията си, се запъна и обяви:

     - Няма да кажа. Никога няма да кажа.

     Тогава седяхме на масата в читалнята на отделението и пиехме следобедното си кафе от еднакви чаши с кобалтов цвят, каквито всеки си носи вкъщи от Хейзълден (и до ден днешен най ми е вкусно кафето именно в тази чаша…).

     - Ами няма да кажеш. Ела сега да се разходим – предложих аз.

     Гората миришеше на борови иглички, нагрети от юлското слънце.

     - Аз имам две дъщери, а ти имаш ли деца? – заговорих я, защото Джени вървеше бавно, все по-прегърбена, сякаш някаква тежест я притискаше към земята.

     Помогна. Най-напред Джени започна да отговаря автоматично на въпросите ми, а след малко, вече без да чака следващите, разказваше за своя живот. Погледнах си часовника:

     - Да се връщаме, в три имаме лекции.

     Джени инстинктивно се спря и повтори:

     - Не мога, няма да кажа.

     - Джени, нали преди малко ми каза на мен, защо да не кажеш и пред групата – попитах.

     - Ти какво? – през лицето на Джени най-напред премина уплаха, а после тя изведнъж се спря, прегърна ме и се разплака на рамото ми.

     - Стига, стига – казах й като на дете и извадих от джоба си парче лигнин. Когато казах: “Ама че странно лечение имат тук в Хейзълден! Най-честото лекарство тук са носните кърпички”, Джени се разсмя на глас, изтри си очите и с бърза крачка се върна в залата.

     След това вече й вървеше по-лесно. Скоро попълни всички анкети и допълнително изписа девет листа за своето безсилие спрямо алкохола.   Както почти всички отново затъна при работата си над Втората и Третата стъпка. Страшно трудно й беше с признаването на Висшата сила, дори ходи при духовния съветник.

     - Знаеш ли какво ми помогна да повярвам в по-висшата от мен сила? – довери ми тя. – Че такива неща като спукана гума, пълнолунието или земетресението ще си останат завинаги извън моя контрол.

     Аз също разбрах много неща в Хейзълден. Джеф Броновски, епископален пастор, който е духовен съветник в “Лили Хол”, работейки с групата над Втората и Третата стъпка, изясни например по възможно най-простият начин в какво се състои разликата между религията и духовността. “Религията е доктрина, догма и теология; духовността е любов, грижа и опора”. Наблюдавах с удивление как умело насочва дискусията – често кривваща в интелектуални отклонения – смъквайки я “на земята”, т.е. до човешки, практични измерения. Прекъсна например нечий извод за “предопределението”, като зададе простия въпрос: “Какъв е духовният човек?”Джени вдигна ръка. “Казвам се Джени, аз съм алкохоличка, лекоманка и компулсивна хазартаджийка /?/”започна тя с новата си идентификация, така както прави всеки пациент преди всяко изказване на груповите занятия в Хейзълден. “Духовният човек е добър и честен, обича и прощава”. Вечерта записах думите й в дневника си, добавяйки от себе си: “Грижи се за себе си и за другите”.

     Докато пишех този спомен, прочетох всичко, което си бях записала в дневника по време на пребиваването си в Хейзълден през 1987 г. Днес вече някои от споменатите там имена – Дарлийн, Мардж, Сандра – не ги свързвам с лица и хора. Най-ярко в паметта ми е останала Джени, може би затова, че е от една и съща зодия с мен и че ми е връстница. А може би затова, че я запомних по-добре от другите на първата й сбирка на АА, на която цяла камара хора отидохме в близкото градче първата четвъртъчна вечер. Седеше от другата страна на масата, така че през цялото време можех да я наблюдавам. Беше едва от няколко дни в Хейзълден, изглеждаше на потънала в депресия. През цялото време мълчеше и не вдигаше поглед.

     Когато отидох на сесия на Grief Group – терапия на “тъгата по загубата”, също срещнах Джени. Този ден тя тъкмо четеше на пет други пациентки своето болезнено и обвинително писмо до баща си, което беше написала по препоръка на терапевтката. След като я изслушаха, участничките и говореха за своето съчувствие, тъга и подобието на техните преживявания. Джени престана да плаче, изглеждаше само нечовешки измъчена; слушайки техните излияния, седеше с отпуснати ръце и късаше на дребни парченца два листа, целите изписани със ситен почерк.

     По-късните бележки за Джени в дневника ми постепенно стават все по-лаконични. Има например следната записка: “Джени е превъзходна за лидер на групата. Изхвърли фасовете от всички пепелници. Ха, ха”. (От самото начало Джени получаваше забележки на събранията за разхвърляност.) Друга записка: “Джени помага на новачката в работата й над автобиографията. Добре се справя, самата тя знае какво преживяване е това”.

     Под датата на последния ден на пребиваването ми в Хейзълден написах: “Завърши тържественото сбогуване. Получих от групата миниатюрна брошка с формата на пеперуда. Закачи ми я Джени. И двете преглъщахме сълзите си, когато тридесет жени се хванаха за ръце в голям кръг и изрецитираха стихчето, което тези стени трябва да са слушали много хиляди пъти”. Записах си също и това стихче, което в свободен превод звучи така:

Гъсеница пристигна тук.

И после в ларва се превърна.

И толкова се промени,

Че пеперуда излетя.

     Накрая Джени ми подаде своя екземпляр на Библията на АА и ме помоли да я подпиша. Под подписа си добавих и своя адрес във Варшава. Джени ме изпрати до паркинга. Разказваше за най-близките си планове:

     - Аз също скоро ще си отида оттук. Вече работя над Четвъртата стъпка.  Това е трудна работа, но всички тук го правим, така че нямам избор. За Петата стъпка съм избрала Джеф. На него съм в състояние да си призная същността на своите грешки.

     Качих се в колата.

     - Дръж се – казахме си като по заповед и се разсмяхме.

     През зимата получих от Джени картичка. В нея тя беше написала:

     “Скъпа Ева,

     Ето че измина най-важната половин година от моя живот. Трезвея, като се опирам на програмата на АА, участвам в групата по психотерапия за Възрастни деца на алкохолици и от неотдавна се уча да живея живота на неомъжена жена. Днес пристига от Орегон дъщеря ми – не сме се виждали от шест години. Аз съм щастлива, което ти пожелавам и на теб и на твоите близки по случай Нова година.

Бъди здрава

Джени”.