Родители на своите родители

     В абсолютната тишина нечий електронен часовник изписука точно в един. Стефани проверява микрофоните. И трите работят. Засега един е в ръцете й, два лежат на пода между преплетените кабели, достатъчно е да се наведеш, за да ги вдигнеш.Седим в на столове един до друг – като започнем от дясно от Стефани: Елен, Крейг, Бен, Макс, Хайди, Лорийн, Мардж, Джо и Луси. Постепенно съсредоточаваме погледи в Стефани. Седим неподвижни и мълчим. Елен първа поглежда пред себе си и среща очите на Мардж. Джо кръстосва крака и веднага ги протяга пред себе си, като същевременно прекарва погледа си по всички лица. Бен си хапе устните, гледа Луси, гледа Мардж, кръжи с поглед наоколо. Луси върти пръстена на пръста си. Лорийн се накланя към микрофона и започва да говори:

     - Повече не мога. Това мълчание и очакване ми напомня за моето семейство, събрано на масата. Всички само се гледат и никой няма смелост да каже нещо. Преди вечеря баща ми е изпил няколко бири и преди да седне на масата той вече е пиян. Или фъфли, или заспива. С брат ми си гледаме в чиниите. Майка ми си хапва по малко, става от масата, отива в кухнята, връща се, сяда, подава големите чинии с ядене, слага ядене, отново става и тогава аз най-често започвам да говоря нещо, каквото и да е. Баща ми работеше от седем сутринта до седем вечерта, връщаше се изморен – да, майка ми винаги казваше, че баща ми се бъхти по цял ден и е уморен. И аз доскоро също така мислех за него.

     - Много ми се искаше да прекъсна мълчанието първи, но се страхувах, че ще кажа нещо глупаво – Джо взима микрофона от ръцете на Лорийн.

     - При мен вкъщи винаги беше така: изхвърлях се с нещо и получавах от баща ми по главата. И оттогава винаги, когато искам да кажа нещо, най-напред се замислям дали то ще се хареса на другите. Накрая казвам по нещо, но и така си знам, че никой не ме слуша. Предимно не казвам това, което искам. Не знам дали ще ме разберете. Значи не знам дали се изразявам ясно. Не смятах, че ще ми бъде толкова трудно да говоря.

     Последните си думи Джо изговаря едва доловимо, със стиснато гърло, с наведен към коленете си микрофон. Гледа в земята. Бърка в джоба си за кърпа. Мълчанието настъпва отново за много дълги секунди.

     Стефани разглежда лицата с изострено внимание. Бавно вдига ръката с микрофона пред себе си, чака с питащ поглед кой ще е следващият.

     Луси, без да си обръща лицето към Джо, посяга към микрофона.

     - Май е моят ред, може би за това, че седя до теб, Джо – усмихва се тя притеснено. И започва да говори. – Мисля, че знам какво чувстваш сега. Благодарна съм ти, че успя да ни кажеш за баща си. Аз също се срамувах от баща си: пред приятелките си, пред съседите, завиждах на другите деца. Помня – прехвърля погледа си към пода – че никога не знаехме в какво настроение ще се върне татко от работа: понякога ни даваше пари, понякога побесняваше от най-дребното нещо. Ходехме на пръсти, не дай Боже да се ядоса. Майка се страхуваше от него така, както и ние. Аз бях най-голяма от четиримата. Често го търсех заедно с мама по близките барове или чаках на улицата, докато тя го измъкнеше да си ходи. Подпирахме го от двете страни, защото обикновено сам не можеше да върви. Тогава се молех да не срещнем някой познат. Но и така всички знаеха. Колкото пъти исках да говоря за това с мама, тя ме биеше. “Това е твоят баща. Трябва да го уважаваш. Не виждаш ли как се бъхти?” – крещеше ми тя. Самата тя страдаше от мигрена и не беше добре с кръста; често не ставаше от леглото по няколко седмици. Тогава всичко вкъщи правех аз. Веднъж изпуснах по стълбите прахосмукачката и баща ми…

     Луси започва да плаче. Така, както плачат възрастните: безгласно, срамежливо, като се опитва да спре напиращите изпод очилата й сълзи. И както при възрастните – това трае за малко. Преди да остави микрофона казва още “извинявам се”.

     Тогава Стефани моли всеки да каже какво е чувствал, когато Луси е говорила.

     - Чувствам сякаш е родната ми сестра. (Джо)

     - Беше ми много, много близка. Исках да я прегърна и да плача заедно с нея. (Елен)

     - Най-напред ме обгърна вълна на съчувствие, сякаш страдах заедно с нея, но веднага ми се стори, че Луси по някакъв начин ме, ни – манипулира. Майка ми често плачеше. Когато се връщах от училище, нямаше обяд, майка ми седеше на канапето по пеньоар, пушеше цигари, пиеше мартини и плачеше. И се оплакваше от баща ми. Също както и Луси. Аз това не го мисля с разума си, а го почувствах, когато Луси говореше.(Крейг)

     Не знам какво чувствах, не мога да го назова. Струваше ми се, че се намирам някъде извън всичко това, че съм излишен, непотребен. На кой може да му пука ьза това къде се намирам? Аз например не знам кой съм. Преди четири месеца се разведох и тогава за пръв път отидох на сбирка на Анонимните алкохолици. А сега дойдох тук, но нищо повече не мога да кажа. (Макс)

     - В мен се появиха две напълно противоположни чувства. Най-напред почувствах облекчение, че някой друг започна да говори, че не трябваше аз. Обикновен в живота бързам да помогна на всички и съм готова на жертви, ако някой се нуждае от нещо или ако някой има неприятности. И когато тази тишина в началото продължаваше и продължаваше, не можех да я понеса и чувствах, че трябва да започна да говоря, за да “спася” групата или пък, още повече, да помогна на Стефани. После дойде чувството на голяма тъга и съчувствие към Джо и Луси. (Хайди)

     - Най-напред, когато започна да говори Джо, ме обзе гняв. Чак се уплаших. Дори се огледах дали някой не ме е забелязал. Опитах се да разбера – откъде тази злоба? И след малко до мен достигна, че не съм ядосана на Джо или по-късно на Луси, а на себе си. Не мога като тях да говоря за себе си. Завиждам им, че могат да се разплачат и веднага да престанат. (Мардж)

     - Не го ли умееш? – пита Стефани.

     Умея. Но не пред хората. Когато започна, не мога да си овладея сълзите. И затова преди малко бях ядосана на себе си. Не разбирам какво ми става, че не мога да преживявам – такава съм от дете – защото веднага бих се разплакала. Понякога ми се струва, че за всичко имам една реакция: чувството на някакво чудовищно съжаление. Когато почувствам това убождане, веднага ме хващат бесните. И май това ми помага да се овладея.

     Хайди посяга към микрофона.

     - Мардж, искам да ти кажа нещо. Докато те слушах, си дадох сметка, че и с мен е нещо подобно. Аз се научих да имитирам чувства, значи, като че ли независимо от това какво наистина чувствам, се държа така, както “би трябвало”. Обикновено веднага усещам какво “пасва” в дадения момент. Винаги е било така, дори когато бях дете. Влизах вкъщи и още от вратата чувствах какво става. Често майка ми ме галеше по главата и ме прегръщаше, а после заедно миехме чиниите и седяхме в кухнята до късна вечер. Аз си учех уроците, тя довършваше донесените от работата документи с колони от цифри. А често, още преди да си сваля обувките, като се върна от училище, знаех, че майка ми вече е пила. Ако не си бях занесла чантата в стаята си или по време на ядене ударех с лъжицата в чинията, или се прегърбвах на стола, тя започваше да ми крещи. Независимо от повода всичко свършваше с това, че заради мен е провалила…

     Хайди не завършва, ръцете й треперят, гризе си устните, бърка в чантичката си за кърпичка. Крейг взема микрофона. Говори за тъгата и за това, че от известно време се учи да бъде сам за себе си добра майка, каквато не е имал.

     Следващият е Макс. Споделя, че пие от шестнадесетата си година, също като брат си и двете си сестри, майка си, баща си, вуйчовците, лелите, братовчедите, дядо си. Че като е бил по-малък, се е срамувал от своето семейство пред другите деца, защото забелязал, че в домовете на приятелите му е по-различно. Но какво можел да направи? Да отиде в семействата ма приятелите си или какво? Опитвал се да избяга от вкъщи – два пъти – когато бил на единадесет и на четиринадесет години. Накрая обаче се връщал. Когато бил малък, повръщал дори от бирата, но с времето се научил да пие и другите престанали да го подиграват. После алкохолът вече не му пречел; завършил университета, оженил се, има две деца, не лоша частна практика, собствен дом. Едва напоследък, когато жена му се развела с него, забелязал, че се намира в някакъв капан. Сега е започнал да търси помощ. Най-напред се включил в АА, където от четири месеца възвръща трезвеността си. Днес е дошъл тук, за да се опита да научи нещо повече за себе си и най-накрая да разбере нещо. Мисли за себе си, но някъде под клепачите му са образите на двамата му синове.

     Микрофонът кръжи от ръка в ръка. От време на време Стефани задава на някого въпрос, уверява се дали предишният вече е свършил да говори или моли всеки да каже какво става в дадения момент с него: “проверява температурата”, както сама го нарича. Преди да изтече деветдесетминутната среща тя обявява: “Има още десет минути до края”.А когато остават две минути, пита: “Има ли още нещо, което някой много е искал да каже, но не го е казал?”

     Като слушах другите, си спомних – казва Елен – че откакто се помня, вкъщи винаги са били задължителни две правила. Едното беше: “В нашето семейство всичко е наред”, а второто: “Само на никого не разказвай”.

     Всички се разсмиват. Всички означава хората в кръга и почти шестстотинте човека, седящи по наредените в кръг около малката група, намираща се в средата.

     Тези шестстотин човека час и половина са слушали работната сесия на терапевтичната група, воден от доктора по психология Стефани Браун на края на двудневния професионален семинар за психиатри, психолози, работници в центровете за психично здраве и терапевти “Лечение на възрастните деца на алкохолици”, организиран от нея в Лос Анджелес в средата на октомври 1986 година.

     Стефан Браун е авторка на книгата “Лечение на алкохолиците. Развоен модел за възвръщане на здравето”, издадена в САЩ през 1985 г. От десет – петнадесет години се занимава с лечение на алкохолици. През 1980 г. основава първата терапевтична група от осем човека за пациенти с психически смущения, които се обединяват  с общата идентификация: ВСИЧКИ СА ИЗРАСТНАЛИ В ДОМОВЕ НА АЛКОХОЛИЦИ. Тази диагноза обикновено никой никога не е поставял на техните родители – често родителите са живи (и пият). Само дето на техните деца не им върви в живота.

     Всички повтарят единствения им добре познат семеен модел: когато пораснат, започват да пият. Ако те самите не се пропиват, то си намират за партньори алкохолици. Често става и едното, и другото. Някак си се справят, докато нещо не гръмне, не се спука, не се провали – здравето, семейството, работата. Тогава търсят помощ. Попадат в АА. В състояние са да повтарят с години същите грешки, опитвайки се да разберат защо постъпват така, а не иначе, винаги по един и същи начин – винаги толкова зле. Другите ги обвиняват, че са неискрени, жените или мъжете им ги напускат, защото им омръзва тяхното доминиране, манипулиране, често променящото им се настроение, перфекционизма и критицизма им; в работата им не ги обичат, защото не умеят да спазват дистанция – веднъж заливат хората със своята алчност, после отново бягат в надменност или сарказъм или се крият в черупката си като охлюви.

     Били са деца, които в детството си е трябвало да се държат като възрастни. Раснат, носейки в себе си болезненото, чудовищно срамно наследство на семейството си. Панически страх, болезнени спомени или пусто място там, където трябва да се намират някакви чувства. За да не ненавиждат и не презират, са предпочели да забравят. За да не чувстват изгарящия срам или страх, са предпочели да се научат да се преструват, че всичко е в “отлично състояние”. У всеки от тях обаче остава следа – повече или по-малко видими спомени от скандалите, самотата, злобата и агресията, изразявани с думи или с тяхната липса, под формата на физическа принуда, а понякога под формата на насилие.

     Всичко това се наслоява в тях с годините под формата на така парализиращото чувства на отхвърленост и страх – сякаш тези, които са им дали живот, после са ги предали – че децата на алкохолиците, макар днес и възрастни и често те самите с деца, още не могат да се откъснат психически от своите родители. Искат да “им” докажат, че са добри. Печелят успехи, за да “ги” убедят, че не са най-лошите. Придобиват необикновени умения във всичко, което правят. Стараят се всички да ги обичат. Умират от страх, че ще бъдат напуснати и са готови да направят почти всичко, за да удържат връзката, която имат, но, о, иронийо! обикновено си избират партньори, на които не могат да разчитат, защото винаги копират модела на своите отношения с родителите си.

     Следователно на алкохолизма може да се гледа като на болест на цялото семейство. Дори малките деца много бързо стават параалкохолици, тоест хора, чиято личност получава характеристиките на алкохолната болест без да е нужно да пият и капка алкохол. Те много рано се приучават да не показват своите истински чувства и скоро придобиват необикновени способности в тяхното подтискане. После, като възрастни, също ги задушават в себе си, често до такава степен, че сами не знаят какво наистина чувстват.

     Като следствие смесват любовта със съжалението и най-често вървят след тези, за които могат да се грижат, които могат да прикриват или спасяват. Но преди всичко като към наркотик се пристрастяват към силните усещания в повечето от преживяванията си, давайки предимство на непрекъснатите си терзания, напрежение, резките приливи и отливи на чувствата над уравновесените, нормални отношения с хората.

     Това не е списък с обвинения, а описание на това, което в Америка има своя етикет. Той е Adult Children of Alcoholics (ACOA) – Възрастни деца на алкохолици. Преди горе-долу десет години Стефани Браун на Западното крайбрежие, а Клаудия Бляк на изток в САЩ започват да работят над модела за лечение на психичните смущения на ACOA, Възрастните деца на алкохолици откликват бързо. Още в половината на седемдесетте години в различни градове на Америка започват да се създават първите групи за взаимопомощ ACOA по примера на Анонимните алкохолици и опиращи се на принципа на общата идентификация с проблема,  пред който човек декларира своето безсилие, а после с помощта на огледалото, каквото са другите членове на групата, вижда себе си, което му позволява да започне да се опитва да работи над себе си – над промяната на това, което до този момент му е пречило в живота, или над развиването на това, което му е липсвало.