ДЕН ВТОРИ, ЧЕТВЪРТЪК
На закуска Рик обяви великата новина. Разбрал е, че е обикновен пияница. „С години мислех, че съм болен, ходех по психиатри, търсех чудо. А сега всичко стана просто. Аз просто съм пиянде, а не шантав."
След закуската В. отиде да види в какво се състои медитацията. Около двадесет пациенти стояха в кръг и по ред четяха къси фрагменти от няколко книги, приличащи на книги за молитви. В тях имаше мисли, медитации, молитви, някой четеше някакви стихове и философска проза, но В. имаше визуална памет и не можеше да схване мислите, четени от други. Накрая отново всички прегръщаха всички. За щастие медитациите продължаваха само по петнадесет минути и не бяха задължителни.
В 8:15 имаше, както всеки ден, лекции за цялата общност, но В. беше извикан на встъпителен разговор с терапевтката, която трябваше да му изготви плана на лечението. За изненада на В. това не беше нито Линда, нито Ан, чиито имена фигурираха на листа, който Бен му връчи първия ден, а Сюзън, младо момиче, което май беше на терапевтичен стаж във Фермата.
Сюзън го помоли да й разкаже накратко своя живот, а после го попита за проблемите му с алкохола. В началото В. се чувстваше малко притеснен, но бързо се отпусна. Говореше не само за това, как и колко беше пил, но също така и защо. Не скри нищо, дори нещата, от които се срамуваше: своята самота, ревност и мастурбиране, напрежението, свързано с работата, умората от хората. Имаше обаче впечатление, че Сюзън не оценява напълно неговата откровеност. По-скоро го питаше за несъществени подробности от детството и младостта му. За баща му и роднините, за училището и следването, за първите случаи на пиене, когато още нямаше никакви проблеми. Дали преди е искал да спре да пие? Да, многократно е спирал, винаги, когато е решавал да се захване да работи. Имал ли е някакви проблеми със здравето или с полицията? С полицията не, със здравето - още не, но се страхува, че може да има.
Развесели го въпросът дали му се е случвало да му се скъса филмът. Та нали като младеж именно поради това пиеше, защото не самото пиене, а тъкмо скъсаният филм беше доказателство за зрялост и мъжество. Сюзън го попита и дали е в състояние да спре да пие, или да не започне да пие, ако не иска. В. очакваше тези въпроси, защото беше известен с това, че никога не пиеше, когато пишеше. Гордо обяви, че има изработен начин да преплита пиенето с работата, а също и че няма притеснение, че ще се напие, докато работи; в състояние е и да спре да пие, когато реши да се върне към работата си.
Сюзън го попита дали някога е бил жертва на сексуално насилие. По инерция каза „не", но почувства, че това не е истина. Нещо започна да достига до съзнанието му. Когато го попита за семейството му, си даде сметка, че е забравил за първия си брак, сякаш изобщо не го е имало.
След близо три часа Сюзън му благодари „засега" и го помоли да дойде пак при нея утре след обяд. В. отиде при Ан, която беше негов монитор, тоест контролираше протичането на лечението. Получи от нея анкета за попълване. В нея имаше 24 въпроса, засягащи пиенето и последствията от него. Дали е пиел преди обяд? А самотно? Или когато се е будел и не е могъл да заспи? Разбира е. Дали личността му се променя, когато е пил? Дали е пиел, за да намали напрежението, или да се почувства no-добре в компанията? Дали му се е променяло настроението по време на пиене, или след като е преставал да пие? Дали след като е пил, е говорил или вършил неща, за които после е съжалявал? Не знаеше за какво са тези въпроси, защото нали всеки, който пие, е преживявал подобни неща, независимо от това дали е алкохолик, или не. Също както и физическите промени - треперенето, изпотяването, редуващо се с ужасен студ, безсънието.
Четири пъти отговори „не". „Дали се е случвало да се изложи в работата, да закъснее, или да работи по-лошо поради пиене?" Нямаше работно време или срокове, така че този въпрос не го засягаше. Но със сигурност не работеше по-лошо, а ако изобщо съществуваше някаква зависимост между пиенето и работата, то след период на запой работеше no-добре. „Дали е имал по-малко време за другите, за семейството и за къщна работа или удоволствия поради пиене?" Като че ли не, защото пиейки, той е бил сред хора и именно това е неговото хоби. Ако не е имал достатъчно време за семейството си и за удоволствия, това е no-скоро заради работата, а не поради пиенето. Това му позволи да отговори отрицателно и на следващия въпрос: „Грижил ли се е по-малко за себе си, жена си и децата си?". Дори и да е било така, то не е поради пиенето. И най-накрая: „Някой от семейството му търсил ли е помощ поради своето пиене?" Със сигурност не.
Два въпроса го учудиха. „Опитвал ли се е някога по някакъв начин да контролира пиенето си?" и „Изпитвал ли е някога срам, или чувство за вина поради пиенето си или поведението си, след като е пил?" И на двата отговори „да", но не разбра принципите, на които се опираше тази анкета. Защото тези „да" имаха за него съвсем друго звучене отколкото преди. Бяха доказателство за здраве, а не за болест. Нали контролирането на пиенето му позволяваше да живее и да работи, а чувството за вина беше съществен елемент от това контролиране. Когато сподели с Ан тези съмнения, тя се усмихна доброжелателно и каза да не се притеснява, защото скоро ще му обясни всичко.
Веднага след обяда имаше извънредно събиране на групата. На следобедната среща с Линда Лиз трябваше да говори за себе си и помоли другите за съвет какво трябва да каже. Няколко човека започнаха да я съветват, но най-старите по стаж в групата, Кен и Уорън, започнаха да протестират. Това не е изпит, за който трябва да се подготвя специално. Лиз трябва да говори това, което мисли и чувства, а не това, което според мнението на групата Линда би искала да чуе. Може да измами Линда, но така ще измами само себе си. А ако разкаже честно за себе си, може да разбере от Линда нещо, което ще й е необходимо, за да се справя след излизането си от тук.
Обаче Линда само слушаше, без да дава никакви съвети. В края на събирането каза, че днес имаме по три „изречения" за Уорън, Кен и Лиз, които трябваше да си тръгнат за вкъщи преди поредното събиране на групата следващия вторник. Всеки подред казваше какво мисли за излизащия, за неговите постъпки по време на лечението и над какво го съветва да работи след завръщането си вкъщи. В. беше изненадан от това, колко много се говори за емоциите, и то както за забелязаните от другите емоции на оценявания, така и за тези, които той е предизвикал у другите лекуващи се. В. винаги си мислеше, че емоциите са нещо интимно и освен това не умееше много да забелязва и назовава емоциите, дори у самия себе си, а какво остава за другите.
След събирането на групата забеляза Бен, който отново имаше вечерно дежурство. В. се уплаши, защото изобщо беше забравил за завчерашната задача да разговаря с другите пациенти за проблемите, които е имал поради пиенето си. Вечерята беше чак след един час, така че той отиде на терасата. Там пациентите седяха по креслата и пушеха цигари. Ако разговаряха, то беше по двойки, шепнешком. Влезе в салона, наля си кафе в хартиена чаша. Пациентите седяха около масите по двама, по трима, за нещо разговаряха. Не посмя да се приближи, да прекъсне разговорите.
За щастие го забеляза Уорън, който седеше с Кен, Адам, Бил и някакво момиче от друга група.
- Ела при нас! — извика го той. — Разкажи ни нещо за Полша. Как пият там у вас? Също като у нас ли?
- Повече. У нас всички пият и всички са пияни, не така, както у вас - отговори той, ако не с гордост, то все пак с известно чувство за превъзходство. - Освен това у нас така те уговарят да пиеш, че не можеш да откажеш. Поради това впрочем и дойдох тук - да се науча да отказвам.
