ДЕН ЧЕТВЪРТИ, СЪБОТА
Стана в четири сутринта и започна да прави коректурата. След закуската дремна за пет минути, а после отиде на медитация. Продължаваше да се чувства чужд там, но това не му пречеше, защото беше някак си неприсъстващ, висящ между Полша, откъдето беше дошла коректурата, и темата на поправяната книга.
Съботите и неделите във Фермата бяха по-различни от делниците. Дежуреше само един терапевт, вместо лекции прожектираха филми, от града пристигаха за сбирка анонимните алкохолици. В събота сутрин се правеше така нареченото разпределяне за групова работа. Най-напред се даваше темата, която този ден гласеше: „Как да се справям със злобата?". После всички заставаха в кръг и се брояха до шест. Единиците отиваха в едната зала, двойките в другата и така нататък; в крайна сметка се образуваха шест групи от по десет човека, различаващи се от терапевтичните или контролните. Във всяка група избираха говорител. В. стана такъв в своята. Ласкаеше го, че другите бяха оценили неговата склонност към систематичност и аналитичната му мисъл.
Отначало записваше в тетрадката с черен химикал това, което другите говореха за злобата. В най-често хаотичните изказвания всичко се смесваше: причината за злобата, нейните прояви и това, което с нея или под нейното влияние са правили и какво биха искали да правят. В. подреждаше с черния химикал тези мнения, едновременно записвайки в дясната страна със синьо своите собствени преживявания и мисли, свързани със злобата. От изказванията на другите излизаше, че хората са правили под нейно влияние различни неща. Едни бяха наранявали самите себе си, други бяха избухвали, а трети вършили рисковани неща, например бяха карали много бързо автомобили, бяха скачали с парашут или летели с планер. Най-често обаче бяха скривали злобата в себе си, особено ако в детството си са били наказвани за нея. Оттогава я бяха смятали за „лоша" емоция, която не трябва да се изпитва. Това впрочем беше най-лошото, защото тази скрита злоба ги задавяше и ги напояваше с мечти за отмъщение. Или излизаше скрито под образа на сарказми, злобни забележки, ирония, чувство за превъзходство. Неизразената злоба беше и най-болезненото чувство за присъстващите. Почти всички предпочитаха емоционалното избухване на партньора пред това той да се обиди, да откаже секс или да мълчи. След експлозията настъпваше успокояване и често чувство за вина у този, който се беше оставил емоциите му да го понесат. В. забеляза, че повечето хора изпитваха чувство за вина не толкова поради самата злоба, а поради неподходящия начин на изразяването й.
В. се замисли над собствената си злоба. Това беше доста просто. Когато не пиеше, я криеше в себе си. Когато му се събираше в прекалено голямо количество, пиеше. Когато се напиваше, ставаше агресивен. В началото вербално, после физически. Но се биеше не само когато беше ядосан. Биеше се много често, когато беше пиян. В началото искаше да се хареса със силата си на по-големите. После просто се биеше, но все по-често го биеха. Преди една година предизвика на бой един по-възрастен от него поет, когото смяташе за продажник. Така му досаждаше, че ония не издържа, излезе с него наулицата и би пияния В. като коте в дирек.
В. представи отчета от груповата работа на срещата на цялата общност. Струваше му се най-систематизиран от всички останали. Леко съжаляваше, че никой не обърна внимание на това.
В седем вечерта имаше сбирка на Анонимните алкохолици. Двама души, които след няколко дена завършваха лечението, разказаха своите дълги истории на пиенето и късите на трезвеенето си. Тяхната искреност беше за В. потресаваща; никога дотогава не беше слушал някой да разказва толкова подробно за своите най-интимни проблеми.
Под влиянието на тази сбирка В. организира събиране на групата си. Беше решил да разкаже за своето безсилие пред алкохола. Как беше пил бира в училище, а после, в девети клас, във вторник и четвъртък, вино с по-големите си съученици. За пиенето си като студент и за честото си пиене по време на първата си работа. За това как тогава се уплаши и започна да прави прекъсвания в пиенето, запълнени с работа. Винаги мислеше, че по този начин управлява алкохола, но тук беше започнал да се убеждава, че това не беше съвсем така. Даде си сметка, че започваше да пие не само тогава, когато завършваше писането. Понякога по време на работата си ни в клин, ни в ръкав посягаше към бутилката. Започваше с намерението да изпие няколко бири, но това свършваше с неколкодневно или по-дълго пиянство. Особено напоследък в Америка.
Тук пристигна в края на септември миналата година. Беше поканен да чете лекции за една година в един от университетите. Когато се яви при ректора, онзи много се учуди и попита наистина ли В. е дошъл да чете лекции. Изненадан от въпроса, В. потвърди. Тогава, още по-учуден, ректорът изрази съжаление, че това не е предвидено и няма пари за длъжността на В. Обеща, че сега ще започне да събира пари, но това ще продължи известно време, и попита дали В. би могъл да поживее, докато чака, у общите им познати Ал и Хайди. Ал беше много четен и заможен автор, чиито книги В. някога беше превеждал на полски. Ректорът му подсказа да го помоли за помощ при събирането на необходимата сума или дори Ал сам да внесе част от нея.
В. не вярваше на ушите си. В края на краищата този човек преди две години сам го беше помолил да чете лекции. Няколко месеца по- рано му беше изпратил официална покана, благодарение на която В. получи паспорт и виза. А сега е изненадан, че е пристигнал. Неговите домакини също не можеха да разберат това. Приписваха всичко на пиянството и немарливостта на ректора. Естествено позволиха на В. да живее у тях, още повече че отиваха за няколко седмици в Европа.
Заживя в Ню Йорк и започна да чака. Ректорът увърташе, чакаше Ал да се върне, защото разчиташе, че когато гостът му омръзне, сам ще даде пари на университета. В. се чувстваше измамен и безполезен, без занятия, без пари, без перспективи. За разтуха му беше оставен богато зареден бар в жилището на домакините, които сами не пиеха, но държаха алкохол за гостите и различни приеми. В. се възползваше от него щедро, особено вечер и нощем. Макар и малко да се страхуваше, че приятелите му ще открият липсата на алкохола, от самото пиене не се притесняваше, защото кой не би пил в неговото положение?
През ноември ситуацията се изясни. Ал даде половината от необходимата сума, а ректорът намери някой, който внесе другата половина. В. заживя във Вашингтон, в дома на свои далечни познати, които бяха заминали за един месец в Англия. Не пиеше, подготвяше лекциите си, подреждаше си живота и различни професионални проблеми. Работеше над конспекта на книгата си. Жилището беше голямо, а тъй като не понасяше самотата, за празниците покани сестра си с децата й от Лондон. Сестра му обичаше да си пийне вечер по питие и не беше удобно да не й прави компания. Два или три дни пи културно, за което винаги си беше мечтал, но една вечер изпи цяла бутилка. После втора, трета. Престана да контактува, семейните празници се превърнаха в ад. Не изтрезня, за да закара сестра си на летището, не успя да се изнесе навреме нито да разчисти преди пристигането на домакините. Имаше претенции към сестра си, че го беше изкарала от равновесието, до което едва беше достигнал.
Реши изобщо да не пие. Едва в края на февруари всичко му се подреди отлично. Започна лекциите, американският издател подписа с него договор за книга, престижен университет му поръча конспект за следващи лекции. И именно тогава започна отново да пие. Не можа да разбере защо, тъй като този път нямаше никакъв повод.
