ДЕН ДВАНАДЕСЕТИ, НЕДЕЛЯ
Не стана за закуска, но този път без чувство за вина. Започна да пише картички и писма, опита се нещо да прочете, но чувстваше някакво вътрешно безпокойство. След малко си даде смеетка, че от нещо се бои. Този страх започна от предишната вечер. Даде си сметка, че прекалено много беше работил, прекалено много говорил, а в това, което беше говорил, имаше прекалено много неистински разкази, каквито измисляше по време на пиянствата си, за да се хареса на слушателите. Сега вече знаеше, че това е нечестно, а щом като честността е условие за трезвеността - може би застрашително. Помисли си, че тези разкази могат да бъдат неговата маска, която трябва да го пази от света, но същевременно отделяща го от другите.
Излезе от залата. Много хора също току-що бяха станали, почти всеки изглеждаше така, сякаш има махмурлук. В. се замисли дали организмът на алкохолика не реагира инстинктивно с махмурлук на забавата, дори без алкохол. Попитай за това, Бен обясни на В. понятието за сухост: алкохолик, който не пие, е сух, но не и трезвен. Трезвеността изисква работа над себе си и промяна на начина на мислене и реагиране. Без това алкохоликът дори когато не пие, мисли и реагира като пиян, а също често има така наречения "сух махмурлук". В. разбра, че вчерашната забава е могла да събуди сухия махмурлук не само у него.
В два се състоя откритата среща на АА, по време на която една госпожа на средна възраст говори за това, че през целия си живот е бягала от света, с който не съумява да се справи, въпреки че е опитвала най-разнообразни начини. Докато я слушаше, В. почувства, че някаква мисъл му достига до главата. Неин източник беше вчерашната му клоунада. Осъзна, че когато разказваше необикновените истории, се чувстваше по-сигурен, по-малко плах. Припомни си как, когато беше май на двадесет и пет години, ходеше да танцува в кафето „Слънчевото" във Варшава. Там си избираше партньорка за танца, на която разказваше цял един измислен живот. Това до известна степен беше форма на творчество и до известна степен игра. Като че ли играта го поглъщаше повече, защото с времето увеличаваше риска. Питаше току-що познатата непозната за професията, след което й казваше, че работи същото. Ако беше учителка, разговаряше за общата им учителска професия. Биваше и лекар, адвокат, чиновник. Веднъж си измисли ролята на затворник, който през няколко години бяга от затвора. Това му дава цел в затвора и възможност да опита за няколко дни истинската свобода. Партньорката му се удивляваше, но В. я убеди за очарованието на този живот. Нещо по-лошо - убеди и самия себе си. Когато вече бяха в нейното жилище, усети желания да я удуши, да се остави да го затворят и да започне да реализира току-що измисления сценарий. Уплаши се и повече никога не измисли нищо рисковано.
Но и без това лъжеше и измисляше необикновени истории, много от които се сраснаха с неговия живот. Още дълго време след излизането си от Фермата трудно различаваше какво от биографията му беше истина и какво измислица. Слушайки Сандра, си даде сметка за това, но знаеше, че в неговия случай това не беше бягство от живота. Това беше начин да се справя с него. Дали в такъв случай бягство от живота беше алкохолът? Също не. Нали пиеше с хора, а не самотно. Следователно пиенето на алкохол също беше форма на справяне, средство за комуникация с хората. Видя следната последователност: когато излизаше в света, чувстваше безпокойство и плахост, емоционална непохватност и впечатлителност. Сякаш излизаше от вкъщи с всички нерви на повърхността. Страхуваше се от удари и болка. Опитваше да се защитава, говорейки, действайки или размивайки границите между сериозното и шегата, с други думи - правейки клоунада. От това беше направена неговата черупка. Често това беше ефикасно, но не винаги. Когато черупката не му беше достатъчна, започваше да пие. Спираше да се страхува, беше сред хората, справяше се, докато му стигаха силите да пие. Когато се умореше, криеше се обратно от света, бягаше. Изведнъж В. започна да осъзнава къде бягаше.
Върна се в стаята си и извади диаграмата. Помнеше, че с малки кръгчета беше обозначил написаните книги. Сега видя, че тези кръгчета съвсем не намаляваха с напредването на пиянството. Всяка година имаше поне едно, а често и по две. Нещо повече, в годините, когато беше писал по две книги, пиеше и толкова по-дълго отколкото през другите. Една година пи на кратки запои до май, после цял месец писа, до средата на юли пи, писа до септември, отново пи и писа през ноември. Това изглеждаше, сякаш пишейки, си почиваше от пиенето, а не обратното. Не пиеше, както винаги беше смятал, за да може да пише, а пишеше, за да може да пие. Писането му даваше чувство за стойност и признание в очите на другите и същевременно му позволяваше да вярва, че няма проблеми с алкохола.
Учуди го обаче нещо друго. От много пациенти вече беше слушал, че работата може да затрудни забелязването на проблема. Много от тях биха признали своя алкохолизъм много по-рано, ако не функционираха добре в работата си. Казваха, че алкохоликът най-напред губи способността да изразява емоциите си, чувството за стойност, връзките с другите хора, интересите и едва накрая работата и здравето си. Също така работата беше важна съставка от заблужденията. В. обаче не смяташе, че писането можеше да му даде чувство за сигурност. Спомни си за Сингапур.
Тогава беше на двадесет и девет години. Това беше неговото първо наистина голямо пътешествие. След две седмици в Австралия трябваше да лети до Лаос, после до Тайланд, Малайзия, Сингапур и Филипините. Самолетът от Дарвин, в северната част на Австралия, имаше закъснение и В. изтърва в Сингапур връзката с Виетнам. На летището се почувства чужд. Отиде в бюрото на въздушните линии „Куантас", където разбра, че следващият самолет е едва на другия ден. Госпожицата го посъветва да вземе такси и да отиде в някой хотел в града. В. знаеше добре, че с всичко това трябваше да се заемат въздушните линии, защото беше изпуснал връзката по тяхна вина, но нямаше сили да вдига скандали. В хотела помоли за стая и не се възпротиви, когато му поискаха да плати предварително. В него нарастваше някакво вътрешно безпокойство. Чувстваше, че няма контакт с хората, въпреки че всички говреха добре английски. В. обаче не разбираше техните жестове, израза на лицата им, физиономиите, целия контекст, без който думите не означават много, а със сигурност не свързват хората помежду им. Почувства безнадеждност и страх. Отиде в стаята си на единадесетия етаж. След малко, без да чука, влезе портиерът. Той беше в пъстра униформа и се усмихваше с цялото си лице. Попита дали В. иска момиче. В. отказа. Портиерът каза, че ако той желае жена или нещо друго, ще чака неговия знак в коридора. В. се чувстваше под обсада. Погледна през прозореца, видя няколко небостъргача и реши да излезе в града.
Като излезе от хотела, почувства удара на влажната горещина. Разбра, че до центъра има няколко улици. Отпъди с ръка рикшата, отказа на таксиметровия шофьор, който спря пред него. Вървеше, но чувстваше краката си като от олово - с огромни усилия крачеше напред. Пред себе си имаше вълна от горещ и задушен въздух, примесен със сладникавата миризма на пържено олио, но я чувстваше сякаш беше монолитна скала, която му оказва съпротива. Върна се. В стаята седна на леглото и започна да прехвърля каналите по телевизията. Нищо не разбираше, макар че много бяха англоезични. Портиерът влезе отново със същия въпрос. В. каза, че може би по-късно. Виеше му се свят. Искаше да избяга, но нямаше къде. Опита се да отвори прозореца, но той не се отваряше; въздухът идваше в стаята от климатизатора. След поредното посещение на портиера В. барикадира вратата с нощното шкафче и куфарите, заби глава във възглавницата, за да не чува шума на климатика, и заспа с дрехите.