ДЕН ДВАДЕСЕТИ, ПОНЕДЕЛНИК

   В. се събуди с добри мисли и чувства. Отново си помисли, че винаги би искал да се буди така и почувства благодарност към хората от Фермата. Помисли си за колегите, които бяха умрели от алкохолизъм, и за другите, които още се мъчеха. Пожела и в Полша да има същите такива центрове като тук.

   Отиде на медитация. След кратко съсредоточаване и прочитане на молитвата „Отче наш" водещият медитацията пациент, младо момче на име Юджийн, помоли В. да прочете днешната мисъл за медитация от книжката „24 часа на денонощие". Там се говореше какво предопределя ефективността на изповедта на сбирката на АА. Цветистият стил, тонът на гласа, жестикулацията нямат значение. Най-важна е искреността на изповедта. „Това, което не идва направо от сърцето, не може и да достигне до него." Мисълта завършваше с въпрос: „Дали вземам думата на сбирката, за да обърна внимание насебе си, или за да помогна на себе си и на другите?"

   Медитацията му даде много за размисъл. Тя засягаше „Отче наш" и по-точно едно от изреченията на тази молитва: Да бъде Твоята воля. Докато я четеше, В. трябваше малко да се насилва, сякаш думите на медитацията му бяха чужди или сякаш самият той я приемаше с неудоволствие: „Да бъде Твоята воля - трябва често да си повтаряш тези думи. В изпълнението на Божията воля трябва да намираш удоволствие. Трябва да я изпълняваш с радост, защото тогава твоят живот се подрежда благополучно, а в по-далечна перспектива всичко се обръща към добро. Когато честно се стараеш да изпълниш Божията воля и покорно приемаш последствията, нищо няма да те нарани сериозно. Тези, които в своя живот приемат Божията воля, може да не покорят света, но ще получат спокойствие на разума и душата. Моля се да не съществувам в произвол, а да се настроя към Божията воля."

   В. завърши четенето с облекчение. Но тогава Юджийн го помоли да прочете и следващата страница на книгата. Оказа се, че В. е сбъркал датите и е прочел това, което е било предишния ден. В. малко се притесни; опасяваше се, че ще излезе наяве, че е пропуснал вчерашната медитация. Прочете правилната, която говореше за отношението към новите участници в АА и за това, че правилното постъпване гарантира чувството за сигурност и вътрешния покой. После четоха фрагменти от различни брошури, а накрая отново всички се хванаха за ръце и прочетоха молитвата за спокойствието на духа.

   „Какво, да не би Бог да ти е говорил? - пo-скоро констатира, отколкото попита Бил, приближавайки се към В. - Може би не случайно беше объркал дните, може би трябваше да чуеш медитацията, която вчера не чу." След малко колебание В. се замисли, че може би на събиранията на терапевтичните групи и на сбирките не трябва да говори като преподавател. Но не знаеше за какво може да му е необходима медитацията за Божията воля. Когато сподели тези свои съмнения с Бил, той му отговори: „Не знам за какво може да ти послужи. Аз съм прост човек и си обяснявам това така: Да бъдеТвоята воля, а не моята. И толкова."

   В. запомни думите на Бил, макар че не ги разбра веднага. Но след известно време, вече като ходеше на църква, когато казваше заедно с другите „Отче наш", след думите „Да бъде Твоята воля" добавяше шепнешком, „а не моята". Това му остана завинаги; също така тогава винаги мислеше за Бил.

   На сутрешната лекция Ан говореше за чувствата. Написа на дъската кратък списък на чувствата: злоба, обида, самосъжаление, страх, ниско чувство за ценност и чувство за вина. Помоли събралите се да разширят списъка с други. Това им се удаде с огромни усилия. Най-накрая на дъската бяха дописани болка, тъга, чувство за неправда, безпокойство, а също и удоволствие, надежда, любов. Ан каза, че чувствата по принцип са малко и се припокриват едно с друго, а също така преминават едно в друго. Например страхът крие в себе си цяла гама чувства - от предпазливост, през безпокойство до пълна парализа. Но не си струва да ги усложняваме с търсене на все повече нови разновидности на главните емоции. Някои още като деца са се научили да разпознават своите емоции, а други не. Някои, искайки да избягнат страданията, са започнали да потискат болезнените чувства,а после да ги задушават с алкохол или други субстанции. Една от първите способности, която пада жертва на зависимостта, е именно умението да се справяме с чувствата. Потиснатите чувства стават сметище за много страшни отпадъци. Често пием, за да ги заглушим. Понякога, в пияно състояние, настъпва неконтролирано избухване на натрупаните емоции, но то не довежда до тяхното разтоварване. Избухването поражда предимно недобри последствия, а чувствата, които са в неговата основа, остават. Защото никоя емоция, дори и от най-далечното минало, не изчезва просто с минаването на времето.Такива емоции трябва да се идентифицират, да се назоват, да се говори за тях и да се освободим от тях по подходящ начин. „Докато не направите това, несъзнателните емоции ще ви управляват – говореше Ан. - Можете, като излезете от тук, да не пиете, но няма да бъдете трезви. Защото един от най-важните елементи на трезвеността е умението за осъзнаване, назоваване и изразяване на емоциите."

   В. отначало си мислеше със загриженост за Ева, за нейното детствои за това, че много години е трябвало да трупа много неизразени чувства. За нейното затваряне, за периодите на емоционален хлад, за коалкохолизма. Отбеляза си в полето да поговори с нея за това. Но когато Ан започна да разказва своята история на емоциите, В. се идентифицира с нея. Също както и В. Ан беше дошла във Фермата, мислейки, че малко ще си почине. Тук обаче Ан беше конфронтирана с другите пациенти, благодарение на което разбрала, че през  целия си живот се е опитвала да контролира семейството, мъжа, децата, работодателите, всичко и всички около себе си. Докато най-накрая признала, че няма никаква власт над света. На това място В. записа с червен цвят на полето: „Моят проблем се състои в това, че непрекъснато мисля, че имам власт." Възползва се от умението си да си раздвоява вниманието и дописа, също с червено: „Не е достатъчно да разбереш всичко това, а дори и да промениш начина си на живот, защото зависимостта остава. Поради това задължително трябва да помня винаги да си пускам пиянския филм до самия край, да спазвам дисциплина и да ходя в АА."

   Поощрявайки ги да изразяват емоциите, Ан ги предупреди да не ги интелектуализират, тоест да говорят какви са и откъде се вземат. Такава стратегия може да изглежда сигурна, тъй като имаме впечатление, че правим нещо с тях, без да преживяваме същевременно болката. Но без болката няма начин да се справим с емоциите си. Въпросът е в това да не удължаваме и да не увеличаваме тази болка. Да говорим какво ни боли. „Може и да не пиете, като същевременно сте затворени емоционално. Но що за трезвеност е това?" -  попита накрая Ан.

   В. чувстваше, че Ан говори за него и реши да се учи да изразява емоциите си, особено тези, които досега не умееше да показва. Преди всичко това се отнасяше за злобата. Често я чувстваше, но я потискаше, защото се страхуваше да не избухне. Обаче в пияно състояние, понякога дори и на трезво, натрупаната злоба избухваше с огромна сила. Тогава вдигаше скандали, биеше се, бягаше или късаше с партньора си. Сега искаше веднага да изрази своята злоба към този, който я беше предизвикал.

   Остана в залата още малко след лекцията и си четеше записките, които беше направил. Бяха се събрали четири страници. Забеляза, че в тях има много повторения. Не усети кога над него беше застанал Ричард, пациент, който беше дошъл във Фермата няколко дена след В. Той се наведе и го попита дали В. не се притеснява, че от известно време отново прекалено малко слуша, а повече си записва.