ДЕН ПЪРВИ, СРЯДА

   Целия ден чувстваше непреодолима сънливост. Стана в 5:45, никога не беше ставал толкова рано. Закуската беше в 6:30. Всеки отиваше до масата и си избираше каквото иска. Яйца, приготвени по няколко начина: на очи, варени, бъркани - с шунка, с бекон или с наденица. Десетина вида мюсли, различни плодове, сокове, три вида мляко: маслено, полумаслено и безмаслено, кафе, много видове чай - натурален и билков. На един лист трябваше да напише името си и избраната гореща храна, която по-късно му носеха на масата пациентите келнери. В. помни колко трудно му беше да направи избор; поръча всичко, което можеше, въпреки че не беше гладен.

   В 8:15 се събраха в лекционната зала, която събираше около седемдесет стола, пациентите бяха шестдесет. На стените висяха две картонени табла: на едното бяха написани „ 12-те стъпки", а на другото „12-те традиции" на АА. Над сцената висеше портрет на основателя на Фермата.

   В. знаеше, че „стъпките" и „традициите" бяха написани от първите анонимни алкохолици пет години след възникването на движението през 1935 година. В „стъпките" те бяха записали това, което бяха правили и благодарение на което бяха успели да поддържат трезвеността си. Поради това „стъпките" са формулирани в първо лице единствено число и в минало време. Основателите на АА говореха по този начин към другите: „Виж какво ни помогна. Ако искаш, можеш да изпробваш същото. Може и на теб да ти помогне". И ако „12-те стъпки" се отнасяха към съдържанието на програмата за оздравяване на алкохолиците, то „ 12-те традиции", от своя страна, засягаха самите принципи на функциониране на общността на АА.

   Лекцията започна с въпроса има ли някой нов. В. едва произнесе думите: „Казвам се В.". Отговори му хладно мълчание. Тогава добави: „Имам проблем с алкохола". И получи аплодисменти. Това го окуражи и той каза, че е от Полша. Получи още по-силни аплодисменти. После ставаха различни хора и говореха неразбираеми за В. неща: „Казвам се Клаудия и съм алкохоличка. Искам да ви кажа, че съм наред." Аплодисменти. Или: „Казвам се Робърт и съм алкохолик. Не съм дошъл тук, защото съм лош и трябва да стана добър, а защото съм болен и трябва да оздравея." Или: „Казвам се Рик и не трябва да се срамувам от своите емоции. Обичам ви всички. Себе си също обичам." Всички получиха аплодисменти.

   После започна да говори възрастен господин с каубойска шапка. Тема на лекцията беше анализ на последните три от „12-те стъпки". В. не разбра нищо от това, още повече че старият господин говори много за бога, но не за определен бог, а за някакъв, „какъвто всеки го разбира". От двадесет и пет години В. нямаше нужда да разбира Бог, така че през едното му ухо влезе, от другото излезе. Само забеляза, че лекторът говори остроумно и интересно. И също, че в това, което говореше, нямаше никаква теория, а само факти и примери от живота. Запомни фрагмента, който се отнасяше за посвещаването на времето на семейството и децата: „Когато пиех, нямах време за тях. Сега ходя на сбирките на АА и продължавам да нямам време. Но трябва да намеря." В. също често имаше угризения на съвестта, че няма време за семейството си.

   След лекцията имаше свободно време за индивидуална работа. Но още в 9:15 Уорън обяви събиране на група 1. Във Фермата имаше шест терапевтични групи, горе-долу по десет човека във всяка. Когато едни участници излизаха от групата след завършването на лечението, на тяхно място идваха нови и като ефект във всяка група имаше хора с различен стаж във Фермата. В група 1 Кен беше от двадесет и шест дена и след два дена трябваше да се връща вкъщи. Уорън и Лиз също бяха пред излизане. Мери имаше зад себе си над двадесет дни лечение. Ерик, Джак и Хелън бяха горе-долу преполовили пребиваването си, а Рик се оказа този непиещ от тринадесет години пациент, когото предния ден шофьорът беше докарал.

   Уорън организира събранието, защото смяташе, че Джак и Ерик имат прекалено силно его и не искат да си признаят, че са безсилни пред алкохола. В. не знаеше за какво говорят: винаги беше предполагал, че трябва да имаш силна воля, особено спрямо алкохола, а тук още от първия ден няколко пъти чу съвета да „убие своето его" и да забрави за силната воля. В началото на сбирката Кен помоли В. да се представи. В. каза за плановете си да напише книга и за това, че иска да подсили волята си преди завръщането си в Полша. Впрочем не помни какво точно каза, но описвайки вечерта в дневника си тези изказвания, дописа с друг цвят: „глупости". После поред разказваха: Джак за своето семейство, Ерик за първото си момиче и Адам за собствените си слабости.

   В 11:45 беше обядът. Най-напред трябваше да се наредят на опашката пред бюфета, откъдето можеха да си избират най-различни салати и супа, а после келнерките и келнерите - пациенти – разнасяха студени и топли сандвичи. Столовата беше чиста, масите – красиво подредени, а храната - прекрасна. В. си помисли, че каквото и да се случва, тук ще си похапва солидно. След обяда си подремна, но това му помогна малко - продължаваше да се чувства сънен.

   В понеделниците, средите и четвъртъците в един и половина имаше групови занятия с терапевт, наричан във Фермата counselor*. Освен това групата задължително се събираше сама, без терапевт, в неделя, в шест и половина вечерта. Допълнително всеки пациент имаше право да събере своята група, когато смяташе, че му е необходимо. Повечето пациенти злоупотребяваха с това право. В. беше измъчен от непрекъснатите събрания, защото нямаше и миг спокойствие да се замисли над това, което вижда около себе си, нямаше дори време да си води старателно бележките.

          *Съветник (Бел. на прев.)

   Терапевтка на група 1 беше Линда, пълна жена около шестдесетте, с кръгло лице, покрито с бръчки. Твърда, остра във въпросите си, от първото изречение ставаше ясно, че мисли много прецизно.

В началото попита В. какъв е.

- Писател - отговори той.

- Но май не си дошъл тук, защото имаш проблеми с пиенето?

- О, извинявайте, забравих. Имам проблеми с алкохола.

- Какво означава това?

- Мисля, че може и да съм алкохолик.

- Може или си?

- Не знам. Май дойдох тук именно да се убедя в това.

       - Засега ще оставим това. Но не искаш да имаш проблеми с алкохола. Така че ако забравиш за алкохола и за това, че си писател, какъв си?

   В. не знаеше. Никой никога не му беше задавал такъв въпрос. Той също не беше си го задавал. След известно мълчание Линда каза:

       - Не знаеш. Това също ще го оставим. Ще имаш много време да търсиш отговор на това.

Обърна се към Ерик:

       - А ти какво имаше да приготвиш за днес? Историята на пиенето си?

  В. изведнъж се почувства изоставен, сякаш увиснал в безвъздушно пространство. Искаше да продължи темата, да разбере какъв е, а може би само да разговаря, защото винаги, когато говореше, се чувстваше по-сигурно, отколкото когато просто пиеше. Така че когато Ерик още в самото начало каза, че алкохолизмът е болест, защото води до смъртта, В. го прекъсна с въпроса дали пушенето също е болест, щом като също води до смъртта. Ерик отговори, че пушенето не е болест, но ракът е болест.

   По какво се различава в такъв случай алкохолизмът от пушенето? Съгласен съм, че това е болест, но май не само поради това,че води до смъртта - направи извод В., горд със своето разбиране.

Линда дори не го погледна.

       - Дали тази интелектуална дискусия води до нещо? - попита тя групата. Никой не потвърди. - Тогава защо не го прекъснете, та това е загуба на вашето време.

   Ерик, тридесетгодишен, добре сложен негър, разказа историята на пиенето си. Когато каза, че е пиел в армията, защото всички там пиели, Линда отново го прекъсна:

       -Ти трябва да говориш за себе си, а не за другите, за това как алкохолът ти е пречил в живота, а не за това защо си пиел.

       - А ти пиеше ли, когато се раждаха твоите деца? - обърна се тя към Адам. Пиел. Днес има проблем. Баща му, също яко пиещ, не приема това, че синът му смята себе си за алкохолик. Адам не може да понесе критиките и порицанията от страна на баща си.

       - А когато пиеше, можеше ли да имаш правилно отношение към децата си? - попита Линда.

-  Не.

- Баща ти пие ли?

- Да.

- Тогава защо очакваш от него невъзможни неща?
Адам разбира това, но му е трудно да се примири.

   Сега Бил. Има трудност с говоренето, много заеква. Говори за жена си. Когато преди осем месеца престанал да пие, се разделил с нея. После искал да се върне, но тя не го искала. Продължава да й е бесен. Не иска дори и да мисли за връщане вкъщи; иска да не пие и да бъде трезвен за себе си, а не за жена си.

       - Май лъжеш, защото именно тя дойде чак тук с цветя – казва Кен.

- Не искам да мисля за това - тихо мълви Бил.

   Лиз. Младо момиче, което не знае дали трябва да се върне на работа, или не. В работата се пие много. Лиз не забелязва това нито свързаните с него заплахи. Във всеки момент си противоречи. Много е импулсивна. Когато другите я питат нещо, веднага възприема кавгаджийска интонация. Линда не реагира. Накрая само казва, че се страхува за Лиз.

   В. забеляза, че при всички мъже, които са говорили за себе си, алкохолът е бил тясно свързан с отношенията с жените. С търсенето на топлина, с любовта, а също и със страховете, свързани с това.

   След ранната вечеря в 5:15 Уорън отново събира групата, защото Лиз се е обидила на Линда и иска да си ходи - пет дена преди завършването на лечението. Кен, Уорън и Мери обясняват, че нейните изказвания били неясни, а Линда само изразила загриженост за нейното здраве, и Лиз остава. Бил казва, че е решил да напише картичка до жена си. Някой го съветва най-напред да я прочете на групата. Хелън казва, че самата тя е написала преди няколко дена писмо на брат си, който е починал преди тринадесет години. „Беше за мен като баща. Едва сега ще мога да отида на гроба му с цветя, а не със сълзи."

   В седем вечерта е поредната лекция за цялата общност. Темата е за любовта. Любовта като развитие, а по-точно - като развитие на двама души. „Обичам някого, защото с него се развивам или искам да се развивам". В. не може да нагоди това към своите преживявания и разсъждения. За него любовта е имала две измерения: секс, тоест завладяването на жената, и самопожертвование за другия човек. От тези, които са го обичали, е можел да очаква повече, отколкото от другите. После се проведе разговор за любовта като отговорност, но това В. вече не го слушаше, защото заспа. След лекцията се измъкна от прегръдките, които присъстващите си даряваха взаимно, отиде в стаята си и падна като труп на леглото.

   На следващия ден рано сутринта записа в дневника си, при описанието на събранието на групата във връзка с Линда:

   Основното, за което тук става въпрос, е промяната на възгледа за фактите така, че: 1/ да забележиш колко проблеми е причинил алкохолът; 2/ да признаеш, че си безсилен пред пиянството. При мен проблемите са очевидни, а и в допълнение — черният дроб. А безсилието: като че ли неговата проява беше началото на пиенето ми ни в клин, ни в ръкав през март във Вашингтон. Е, и после запоят през април. Въпрос: Какво се крие в това? Защо попаднах в този запой? Защо започвах да пия?

Другото наблюдение се отнасяше за него самия.

   До днес си мислех, че моят живот е работа, прекъсвана от периоди на пиянство. Но нали мога да видя живота си и като пиянство, понякога прекъсвано от периоди на работа.

В края на бележката за целия ден записа на какво се е научил:

1. Въпрос на възприемане.

2. Мисленето трябва да води до нещо.

3. Признаване на безсилието пред алкохола.

        4. Ролята на семейството и връзките с друг човек, любовта.
    Моят проблем е връзката с другите. Страховете, любовта и сексът.

   Другият човек. Чакането на телефона. Ревността.