Казвам се Дияна, на 35 години и съм алкохоличка.
Спомням си, че за пръв път казах, че съм алкохоличка, в един от форумите за взаимопомощ преди повече от година и че го приеxза себе си някъде месец след като бях отишла на първата си сбирка на Анонимни алкохолици. Оттогава животът ми взе да се променя по един хубав начин, какъвто никога не съм си мислила, че е възможен, и така както не съм очаквала. И продължава да се променя.
Нямам очаквания, но като се обръна назад, виждам смисъла, виждам промяната и се радвам, че се чувствам така, както сега.
Баща ми е алкохолик, в момента на социалното дъно, вторият съпруг на майка ми също – след инцидент и спиране на алкохола разви делириум тремeнс и после изпадна в лудост, като и сега е така. Въпреки, че знаех и дори виждах това, никога не го допусках за себе си. Не мога да кажа,че това е причината да развия зависимост към алкохола, защото аз на практика не съм живяла с тях, та да подражавам модел на поведение, нито пък мога да кажа че генетичната ми предразположеност е причината. Всъщност не ме и интересува, и макар че знам вече много за болестта си, в АА се научих да не търся причините за нещо извън мен, като това не ми носи някакво чувство за вина, нито пък гордост, просто си го приемам като факт за мен.
Първата ми среща с алкохола, която помня и едновременно не помня днес, беше, когато бях на около 14 години. Заедно с приятелка решихме да опитаме от ракията на баща й. Спомням си, че ми беше някак неприятно и като я поглъщах направо ме изгаряше (по-късно разбрах, че ракията е била от силния градус и отделена за разтривки), но това не ми попречи да продължавам, докато не изгубя спомен. Близо 24 часа не помнех нищо и не мога да си представя ужаса, който е изпитала майка ми през този ден. Ужасът от първото напиване не беше малък и за мен, но въпреки това през последните ученически 2-3 години продължавах да пийвам, рядко и уж тогава невинно, като всички в компанията. Открих, че алкохолът ми помага да смъкна една притеснителност и примерно да кажа на момчето, което харесвам,че е така.
Омъжих се рано за човека, когото обичах и който още е до мен. На 21 вече бях майка на две момчета, които много, много обичам и които всячески се опитвах да предпазвам по-късно от моя алкохолизъм. По време на бременностите си не пиех, нито пък докато те бяха малки, но живеех в постоянен страх и опити да контролирам всичко, не се доверявах на никого, трудно приемах помощ, дори и за отглеждането им. Някак си го бях поставила като цел да не изпитват това, което съм изпитвала аз, да имат хубаво и здраво семейство, а не като моето, да са доволни от всичко – обич, грижи, материални неща…
Някак неусетно започнах да пия отново, алкохолът ми позволяваше да се отпусна – от работата, от грижите. Тогава пиех само при излизания, опитвах се да се забавлявам, дори да ставам център на внимание в компании, блесвайки с остроумие и весел нрав. Въпреки, че пиех доста, не се напивах или в случаите, когато все пак се случваше да прекаля, нямах махмурлук, както другите след такива вечери. Също така неусетно започнах да си пия вечер сама, малки количества, но редовно. Количествата започнаха да се вдигат все повече и повече с времето. Твърдо отричах обаче и много се гневях, когато първо майка ми започна да ми казва, че имам проблем с алкохола и да ме сравнява с някой. Бях убедена, че това не е така и мога да спра, когато си поискам. Мислих си, че е от нервите, от напрегнатото ежедневие, от бизнеса, който не вървеше тогава. Смятах, че имам нужда да се отпусна, както всички други, че всички си пият и това е нормално. Сега знам, че болестта включва това отричане и че алкохолизмът е може би единствената болест, при която човек така упорито отрича, че е болен. Сякаш колкото по-зле ставах, толкова повече отричах.
Продължавах през следващите години да отричам, да се крия от хората. Вече не ми трябваше компания, за да си пия. Правех го сама у дома, всеки ден. Пред другите се стараех моето пиене да изглежда нормално и, разбира се, самата вярвах, че е точно така. Работех на високи обороти и успявах да обръщам внимание на децата и семейството си, но никога не бях доволна от това, което имах и постигах. Не се чувствах удовлетворена, нито от работата, нито от това, че наистина имам хубаво семейство, дори от материалната сигурност, която много хора нямаха. Все исках още и още, сякаш гонейки някакъв недостижим, измислен само от мен и в моята глава крив идеал, не можех да се зарадвам, нито да оценя това, което имам.
С времето алкохолът беше започнал да взима бавно, но сигурно от мен, без нищо да ми дава. Започнах да губя, първо бизнесa, който имахме. После заради поредицата от необмислени постъпки се наложи да продам и жилището си, и още един имот, но не признавах грешките си. Всичко свързвах с някакъв малшанс, сякаш целият свят се беше обърнал срещу мен или аз срещу него, и продължавах да пия и пия, стремейки се да подсилвам еуфоричните чувства и да подтискам неприятните. Неуредиците или провалите в живота, които си правех сама, аз заливах с алкохол, сякаш исках да оправя душата си или да оправя и да забравя чувствата, които бяха предизвикани от други мои грешки, с които наранявах най-близките си хора, тези, които уж най-обичах…
Преместих се и по-далеко от роднините си, като тогава вярвах, че те са причината за начина, по който се чувствам, скандалите и липсата ми на спокойствие. Замислях и преместване в друг град и какво ли още не, все търсех уж някакво ново начало и спокойствие. Бях поела към моето си дъно, като правех грешка след грешка, но продължавах да се самозалъгвам, че нещо извън мен е виновно – обстоятелствата, събитията, хората, но не и алкохолът и моят алкохолизъм. Белите петна в паметта ми бяха започнали да стават вече нещо обичайно, с което накрая свършваше почти всяко пиене и после заливах чувството на вина, срам и страх. Бях започнала да пия и на новата си работа, като смятах и нея за унизителна поради факта, че ми се налага да работя за някой друг. Влизах в чести депресии и търсих причината някъде там, а не в абстиненциите. Ходих и на психиатър, опитвах и с разни билки и хапчета, спирах за малко, но започвах отново скоро след това. Така стигнах и до крайности да искам да замина вече и от семейството си и децата си... Но все пак някъде дълбоко в мен осъзнавах, че аз съм причината за всичко, което караше семейството ни да започне бавно, но сигурно да се разпада... А нали самата аз толкова исках да ги предпазя именно от това… Като го пиша сега, виждам огромната ирония и коварността на тази болест! Исках да се махна, да не преча, да не наранявам тези, които обичам най-много, в същото време нямах сили да го направя. Семейството ми беше пред разпад, работата ми също висеше на косъм след ужасно напиване и там.
В един момент на отчаяние бях изписала по клавиатурата Анонимни алкохолици и останах като изумена, четейки в сайта, на който попаднах. За пръв път тогава разбрах, че има и други, които се чувстват като мен, и се идентифицирах с хората там, и въпреки че продължих да пия още известно време, процесът на осъзнаване вече беше започнал.
Потърсих група и намерих такава в моя град. Спомням си колко смелост ми трябваше, за да потърся помощ и колко неизвестни, и страх, и предразсъдъци имаше в главата ми. Помня ужаса си после, когато пропих пак и отново стигнах дотам, да не ми се живее. Това ме уплаши, че следващия път може и да успея, предвид и предните такива мисли и опити... И се върнах пак на сбирка. Това беше последното ми пиене от 1 година насам. И може би именно този страх беше причината, сравнително лесно да реша да се хвана с работа по програмата на АА. Защото мисля, че разбрах, че няма смисъл да искам да избягам с помощта на алкохол от света и от хората, нито пък от чувствата си, нито от себе си. От себе си няма накъде! Това разбрах и започнах оттам.
За пръв път се почувствах разбрана в АА. Такова чувство не бях изпитвала от много време. Започнах с 24-часовата програма и ден след ден оставах трезвена. Дните започнаха да стават седмици, седмиците месеци... и така вече година. Сбирките от самото начало ми помагаха и продължава да е така. Получавах надежда и вяра. Започнах не само да чувам, но и да слушам спонсора си – трезв алкохолик, минал през програмата и приел я като начин на живот. Пожелах го за себе си и също някак неусетно започнах да получавам. Първото нещо беше свободата от дългогодишното криене. Нямаше какво да крия вече, не ми трябваха дъвки, тиктаци, нуждата за оправдание на зачервените ми очи с лошо зрение. Нямах нужда да избягвам вече човешките погледи. Можех да гледам хората в очите! Не криех нищо свързано с физическата си зависимост. Физическите неразположения, които преди не свързвах и не исках да свързвам с алкохола, отминаха сякаш най-бързо. Не мога да кажа, че е било лесно, но пък виждах други трезвени хора – доказателство за това, че е възможно. Започнах да излизам от самоизолацията, в която се бях вкарала. Намерих много нови приятели – хора като мен, трезвени алкохолици и почти не минава ден, без да поговоря с някой от тях. Нямам нужда да залея нещо с алкохол, за да го подтисна или подсиля като преживяване. Това, което ми дава програмата на АА, е започналата промяна в начина ми на мислене и чувстване. Не мога да обясня и да се спра на всичко, което ми дава АА и програмата на 12-те стъпки, но започнах да се чувствам удовлетворена и благодарна и до днес е така.
Светът и хората сигурно са си все същите, но моето възприятие на нещата взе да се променя и от това става все по-хубаво за самата мен. Започнах да виждам смисъла да се трудя, виждам как всяка трудност си е заслужавала. Живея в този ден тук и сега, без съжаление за миналото, и откривам радостта, понякога както никога досега, от толкова много интересни места и неща. Продължавам да вървя и днес, както не пия днес. Опитвам да помагам и на други, като самата аз станах спонсор. Не знам какво ще ми е бъдещето, но не ме е страх от него. Просто и днес е още един ден по пътя в трезвения ми живот.
Страница 16 от 24