„Когато започнаха контракциите и чаках мъжът ми да дойде, за да ме откара в родилното, докопах една бутилка с ракия от запасите на родителите ми и „за кураж” отпих няколко големи глътки.”
Моята болест беше сравнително „либерална” към мен и ме остави да се позабавлявам „безнаказано” с алкохола петнайсетина години. Примката около шията ми се затегна нетърпимо едва след 40-та ми година. Но затова пък с такава скорост и устременост, че ако не бях попаднала в Анонимни алкохолици, сега нямаше да ме има. Или щях да съм жив труп в някоя лудница или на дивана у дома.
Активният ми алкохолен живот започна на 23 години, след като се върнах от чужбина, където следвах. В България попаднах в мощна студентска бохемска компания. Влюбих се в едно от момчетата. Той и приятелите му пиеха непрекъснато. Купонът течеше нон-стоп. Не бях свикнала на такъв алкохолен маратон, но се вписах в обстановката твърде скоро. Ако исках да бъда с моя любим, трябваше да съм на маса с него. Отначало цедях едно малко цяла нощ, после започнах да увеличавам дозите. Помня, когато една ранна зимна сутрин трябваше да се връщаме от някакво село на негови приятели обратно в София, и домакините наточиха за закуска огромна кана червено вино. А бяхме пили вероятно до 4 сутринта. Това е първият ми спомен за сутрешно пиене.
Алкохолът беше навсякъде около мен. Ако не бях в компанията на гаджето, бях с колеги. В журналистическата гилдия чашката също е постоянна част от реквизита. Винаги имаше повод за почерпка. То и лафът у нас за виждане с приятели е такъв: от „Кога ще се видим да пием по едно?” до „Кога ще се напием с теб?”.
Чувствах се добре. Млада, умна, впечатляваща. Но доста свита и неуверена в себе си. Алкохолът скриваше този недостатък, който не беше на мода в ония години. Харесвах образа си на бар-дама – със запалена цигара в едната ръка и с чаша питие в другата. Смятах, че така изглеждам освободена, темпераментна, загадъчна и интересна. Постепенно влязох твърде надълбоко в тази роля. Всъщност друга не остана.
В моите среди, за да си успешен, трябваше да си много „отворен” и „шик”. Аз бях от патриархално семейство, израснала с книгите и филмите. Някак си възприех стереотипа, въпреки че вътрешно се бунтувах срещу него. Знаех обаче, че съществува в обществото – за да се харесвам, е необходимо да съм освободена в разбиранията, поведението и мислите си, а не бях такава. Алкохолът ми помагаше да съм такава, каквато не съм, но си мислех, че трябва да бъда.
„Котирах” се добре на житейската борса според моите разбирания. Имах интересна работа, много приятели, тълпи ухажори. Всяка вечер бях на купон с неизменното пиене до среднощ. На 28 години вече нямах денонощие без алкохол. Все по-често сутрин се събуждах с натежала глава. Зачестиха дните, в които просто не можех да стана от леглото до обяд. Носех на много пиене, но на другия ден, за разлика от останалите купонджии, се чувствах като жив труп. Звънях в работата и казвах, че вероятно съм пипнала някакъв грип или че съм се отровила от храна и се чувствам крайно неразположена с повръщане и световъртеж. Или отивах на работа в късния следобед, когато можех да се движа, или оставах в леглото, докато ми просветне, и вечерта отново „оправях” лошото си състояние с алкохол, у дома, сама.
Помня как поредният ми приятел една сутрин ми наля капачка кайсиева ракия в кафето. Отново след бурна нощ, напоена с много алкохол. Вероятно мъжете разбираха, че без алкохол не съм достатъчно „секси” и съм твърде срамежлива, за да ме вкарат в леглото си, но пийна ли две-три съм неустоима.
Разюзданият ми сексуален живот, благодарение на бутилката, ми е поднасял неприятни изненади. Излизам на среща с мъж, обилно полята с алкохол, разговаряме, държа се предизвикателно. Опияненото ми Аз без задръжки дава индикации за по-сериозни веселби от просто пиене до зори. Отиваме у тях да пием кафе, което никога не е кафе, а още алкохол и човекът в един момент решава, че е крайно време да изпълня негласните си обещания. Колкото и да съм изпила, не съм готова за секс и се дърпам, защото истинската ми „морална” същност, или колкото е останало от нея, се съпротивлява. Никой обаче не вярва, че не искам, защото цяла вечер съм показвала друго.
Броя тези случки за изнасилвания, защото съм употребена сексуално против волята ми, но сега, от разстоянието на моята двегодишна трезвеност, ги отчитам като „каквото повикало – такова се обадило”. Те са цената, която плащах на алкохола за това, което мислех, че ми даваше.
На 31 г. всяка сутрин вече беше тежка. Бирата помагаше за махмурлука по обяд, денят някак си преваляше в опиянение от предишната вечер. Увлечена в работа, дочаквах все още с лекота 16 ч. Тогава идваше щастливият момент на първото голямо уиски от барчето на редакцията. До приключването на работата те ставаха три, а след това веселбата продължаваше в някоя кръчма или у приятели. Алкохолът беше станал неразделна част от съществуването ми.
Нямах класически запои както при другите алкохолици. Нямах напивания до безпаметност, не ми се губеха моменти, нямаше пиянски сбивания и събуждане в изтрезвителното или токсикологията. Но аз вече бях пияна през цялото време. Или „снощна”, или „следобедна”, или „вечерна”, но винаги бях на градус.
На 32 г. вече имах постоянен приятел и забременях. По принцип много исках дете, но ме безпокоеше фактът, че никога не съм чиста от алкохол, за да зачена. След като нямах вечер без пиене е ясно, че детето ни е заченато след употреба. Благодаря на Бог, че нищо фатално не се случи с малкия човек! През бременността нямах особено желание за алкохол и пиех по една чаша червено вино на вечеря. Сметнах, че съм се освободила от проблема с неконтролируемото пиене. Когато обаче започнаха контракциите и чаках мъжа ми да дойде с колата и да ме откара в родилното, докопах една бутилка с ракия от запасите на нашите и „за кураж” отпих няколко големи глътки.
Имаше сериозни усложнения, детето се роди полузадушено, омотано в пъпната си връв. Обдишваха го, сложиха го в кувьоз, на системи. Прескочи трапа, милият. Едва сега мога да предположа (без да съм категорична, защото това са Божи работи), че много вероятно е тези стотина грама ракия да са предизвикали усложнението. Кърмих дълго след раждането. Болестта беше в мен, нито за минута не си беше тръгвала. На четвъртия или петия месец, когато кърменията се разредиха, започнах да си правя схеми на пиене, които да ми позволяват хем да си вземам малки дози, хем това да не се отразява на бебето (спиртът да не влиза с кърмата в него). Прочетох маса литература за колко време се разграждат напълно 30 г алкохол и след „стриктни” изчисления започнах с комбинациите.
Когато детето беше на годинка и половина отново започнах работа. И редовно пиене. На дози, през цялото денонощие, освен петте или шестте часа сън, които оставаха „без покритие”. Така минаха следващите 10 години. По схемата „на час по лъжичка”.
Последните 7 от тях бутилчицата с водка неизменно беше с мен в чантата. Където и да бях, каквото и да правех, „лекарството” ми беше винаги с мен. Дневната доза растеше, накрая бомбичката беше доливана по няколко пъти на ден от голяма бутилка, скрита в гардероба или под мивката. Вече и не се криех винаги в тоалетната. Надигах бутилчицата от чантата, увита в найлонов плик, на спирката, в маршрутката, на опашката в данъчното, в градинката с майките и децата, на стълбите в ИЧС в 8 сутринта преди курса по английски, в поликлиниката пред вратата на джипито, където съм отишла, за да регистрирам хипертония и постоянно неразположение… Пиех, докато готвя, мия чиниите, чистя, къпя се, докато пишем домашни с малкия, на компютъра, на изложение в НДК… През цялото време.
Предизвиквах нескончаеми скандали у дома по незначителни поводи, обиждах мъжа си, крещях на детето, удрях го за непрочетен урок или неприбрана играчка. Животът ми бе станал неуправляем. Отдавна. Вече беше кошмар, не живот.
Една нощ, докато пиех последната част от дажбата си пред компютъра, намерих форума на зависимите от алкохола. Разбрах, че има отърваване от робството, че има живи хора, които са спрели да пият и живеят нормално и че мога да се срещна с тях, за да ми разкажат как са се измъкнали. Разбрах, че Анонимни алкохолици не е кадър за подсилване на драматизма от холивудски филм, а реално движение, което спасява хора. Разбрах, че съм алкохоличка, но и че не съм единствена, а като мен са милиони по света. И в АА те успяват да се поддържат трезви, спазвайки простичките правила на 12-стъпковата програма. И да живеят истинския си живот, не жалката пародия на съществуване, сътворена от алкохола.
Тръгнах на сбирки на АА, материята трудно влизаше в мен, все още недостигнала своето дъно. Колкото и да бях щастлива, че съм спряла да пия за първи път от повече от десет години насам, дълбоко в себе си не вярвах, че съм алкохоличка. Започнах отново, уж по малко, продължавах да ходя на сбирки и да обмислям трезвия си живот, но пиех. На сбирки чувах страшни и зловещи истории, случили се на някои от братята и сестрите ни. Това подейства на болестта ми като благ мехлем. Тя ми нашепваше: „Ей, ти не си като тях, какво правиш в АА? Ти кога си била в запой, а? Кога си имала бели петна? Колко пъти си лежала в лудница или клиника? Това са тежки алкохолици, ти не си.” Продължавах да си пия отново, вярвайки, че този път ще мога да контролирам количествата, защото може и да съм имала някакъв проблем с алкохола, но чак алкохоличка не съм. И ето тук, в АА съм понаучила нещичко за пиенето, вече ще внимавам.
За около месец и половина се върнах в изходната позиция – всеки ден по минимум 500 г концентрат. Лъжех спонсора си, преди среща с него лапах по 3 дъвки, за да не му лъхна. Спирах пиенето три часа преди сбирка, за да не се излагам пред своите там. Не се изказвах, не си признавах, понякога подмятах, че се дъня.
После чудото стана. Изведнъж и чак досега – вече две години. Необяснимо за мен, ирационално, като че ли без да участвам. Сухостта се трупаше ден след ден, месец след месец, алкохолът се отдръпваше от лицето, от тялото, от поведението, от душата ми. Ходех на сбирки всеки път, когато имах възможност. И всеки път си тръгвах окрилена и обнадеждена, че този път вероятно ще успея да се закрепя.
Слава на Бога, семейството ми остана непокътнато, никой не пострада непоправимо от неадекватното ми поведение на прогресираща алкохоличка.
Сега живея простичко и непретенциозно. Всеки ден за мен е интересна книга, в която намирам нови и нови познания за света, за Бог, за хората, за мен самата. Работя, занимавам се със сина си, помагам на възрастните си родители, които се нуждаят от всекидневни грижи. Благодарна съм на Бог, че ми показа пътя към АА, за да намеря правия път без алкохол и да заживея наново живота си на 42 г. Разбрах, че животът ми досега е бил лъжовен. Всяка моя самозаблуда съм приемала за единствената и безусловна истина. Живяла съм по законите на алкохолната зависимост. Не съм имала реална представа за добро и зло, красиво и грозно, високо и низко. Съществувала съм в кашата, наречена „измислен алкохолен свят”.
Нищо от това, което се случва сега с мен, нямаше да е възможно, ако не бях попаднала в АА, а бях останала насаме със страшната си прогресираща и неизлечима болест.
Уча се да живея отново – светло и открито, по начин, познат ми от детството, но почти забравен. Растем и опознаваме света и хората заедно – аз, 44-годишната алкохоличка, и 12-годишният ми син.
Страница 18 от 24