ЛИЧНИТЕ КРЪГОВЕ

НА АДА

ИСТОРИЯТА НА М.

     Сгромолясвам се.

     Осъмвам в собственото си легло. Най-после. Къде бях дни и нощи?... Умирам... ще се възползвам, че съм се добрала до дома си.

     Протягам ръка, набирам номера на Б., стар приятел от АА. „Ела довечера на сбирка”!

     Сега нямам сили, но утре...

     Идва утре. И съм малко по-добре. Макар да нямам сили. На крак ме вдига мисълта, че ще отида при старите приятели от АА. И с тази мисъл си тананикам под душа.

     Отивам.

     Те, усмихнати, ме чакат. Старите, любимите, най-верните, най-истинските, най-милите, най-красивите, най-умните, най-вер­ни­те.

     ПРИЯТЕЛИ.

     Някога с тях бих могла да се гушна и в някоя кръчма.

     Някога...

     Но сега! Сега сме на другия бряг. С техните поздрави, въз­тор­зи и смях те решително ме изтеглят на този друг бряг.

     Насинена, куцаща, слаба, трепереща, аз им казвам: Здра­вейте, приятели, идвам от ада!

     Оттогава минаха месеци. Мои стари и мои нови приятели, с вас съм щастлива! Някога направих лекомислената грешка да „нямам време” за вас. А вие сте толкова интересни! Вие най-добре знаете, че когато пиеш, пиеш, пиеш, неминуемо се оказваш сам.

     Сам със собствената си болест.

     Вие най-добре знаете, че когато си на чашка, ти, алко­хо­ли­кът, не си „гледаш кефа”, просто се наливаш, наливаш, наливаш... Без да хапваш, без да спиш в топлото си легло, без... никаква мисъл освен слепия инстинкт за все повече алкохол. Без да си жив, без да си умрял. В един паралелен свят... Като в песента „Този рай води в ада...”

     Вие сте магията на моето оцеляване. От вас научих, че си най-силен и най-здрав, когато помагаш. Никога не се колебая да помагам. Както не се колебаете и вие. Научих се по-добре да раз­би­рам хората, както ме разбирате и вие.

     Благодаря ви, приятели! И простете, че винаги ще си спом­ням онова „Здравейте, идвам от ада.”